Алфред Вогт: Играчите на не-А

Щом взе решението, вече не изпитваше никакви колебания. Произшествието в хотела го забави малко. Избяга от кабината на асансьора, като просто се уеднакви отново със стаята си. Но вече съзнаваше ясно, че не разполага с много време. Представи си как отива в Института по емиграцията и се опитва да получи официално разрешително и си каза, че сега не е най-подходящият момент да спазва правилата.

Избра си място зад оградата, притулено до някакви сандъци, запамети го, скри се зад един камион… и след секунда излезе иззад сандъците и тръгна към кораба. Никой не се опита да го спре. Дори не го удостоиха с поглед. Явно самият факт, че той се намираше в ограденото пространство, беше достатъчен, за да приемат присъствието му за нещо нормално.

Влезе в кораба и прекара първите десетина минути в запаметяване на няколко места с допълнителния си мозък. Не беше нужно да прави нищо повече. По време на излитането се излежаваше на удобно легло в една от най-луксозните каюти. След около час ключалката на вратата щракна и Госейн побърза да се пренесе на едно от запаметените места.

Бе подбрал умело точките за прехвърляне. Тримата мъже, които го видяха да излиза иззад дебелата носеща колона, изглежда сметнаха, че е бил там поне от няколко минути. Не му обърнаха внимание. Закрачи нехайно към друга част на кораба и постоя пред голям илюминатор, за да погледа Земята.

Под него планетата изглеждаше огромна — необятен свят, обагрен в различни цветове. Докато Госейн наблюдаваше, Земята постепенно стана сивкаво тъмна, с всяка минута изглеждаше все по-кръгла. Смаляваше се бързо и скоро той за пръв път я видя като грамадно мъгливо кълбо, реещо се в мрака.

Струваше му се почти призрачна.

Първата нощ остана в една от многото незаети каюти. Сън не го хващаше, защото в главата му се рояха неспокойни мисли. Две седмици след смъртта на Торсън още не бе получил вест от Елдред Кранг или Патриша Харди. Всички негови опити да се свърже с тях чрез Института по емиграцията завършваха с неизменния отговор: „Канцеларията ни на Венера не е успяла да предаде съобщението ви“. Мина му през ум, че Дженесън, чиновникът от Института, май изпитваше удоволствие да му съобщава лоши новини. Но си каза, че това е почти невероятно.

Госейн не се съмняваше, че веднага след смъртта на Торсън галактическата армия е попаднала във властта на Кранг. На Земята непрекъснато се получаваха новини за изтеглянето на нашествениците от градовете на не-Аристотеловата Венера. Имаше всевъзможни тълкувания за причината и като че никой не успяваше да разбере какво точно се е случило. Само той знаеше какво бе предшествало страхотното поражение и как се стигна до него. Кранг владееше положението. Вече отпращаше галактическите войски извън Слънчевата система толкова бързо, колкото беше възможно да се запълват дългите три мили кораби, използващи принципа на уеднаквяването — преди Енро Червения, войнственият владетел на Най-великата Империя, да научи как е било саботирано нашествието.

Само че това не обясняваше защо Кранг не е заръчал на някого да се свърже с Джилбърт Госейн, който бе открил тези възможности, като уби Торсън.

Ето защо му беше трудно да заспи. Въпреки че заплахата от нахлуване засега бе избягната, оставаше нерешен личният му проблем — Госейн със своя обучен допълнителен мозък, който бе умрял, но живееше отново в тяло, почти еднакво с предишното. Собствената му цел беше да открие всичко за самия себе си, за своето странно и зашеметяващо безсмъртие. Каквато и игра да продължаваше около него, изглежда той беше сред важните и силни фигури в нея. Сигурно го бе изтощило продължителното напрежение, както и ужасният сблъсък със стражите на Торсън, иначе щеше да осъзнае по-рано, че за добро или зло вече е извън рамките на закона. Не биваше да си губи времето в разправии с Института по емиграцията.

Никой не му задаваше въпроси. Когато някой от корабните офицери се окажеше наблизо, Госейн се скриваше от погледа му и изчезваше — пренасяше се на една от запаметените точки. Три дни и две нощи след излитането корабът се спусна през мъглите на Венера. Видяха се великански дървета, после на хоризонта се ширна град. Госейн слезе заедно с останалите четиристотин пътници. От мястото си в бързо напредващата колона наблюдаваше процедурата. Всеки заставаше пред детектор на лъжата, казваше няколко думи и минаваше през тесен проход към голямата зала.

Щом си изясни положението, той запамети място до една колона зад прохода. Престори се, че е забравил нещо, за да се върне в кораба. Когато по земята плъзнаха дълги плътни сенки, Госейн се появи до колоната в залата и спокойно тръгна към най-близкия изход. След секунди стъпи на тротоара на улица, сияеща в милиони светлини.