Алфред Вогт: Играчите на не-А

— Предпочитам да съм на Венера.

— Така да бъде.

Замълчаха. Следовника се поотмести, сякаш изпитваше желание да се освободи от сковаващото го присъствие на спътника си. Внезапно сенчестите му очертания станаха още по-безплътни. Уличната лампа заблестя ярко през чернилката на тялото му, но колкото и да помътняваше и избледняваше фигурата, още запазваше своите очертания. Изчезна отведнъж, като че изобщо не се бе появявала.

Дженесън изчака. Беше практичен човек, а и любопитството му се събуди. Неведнъж се бе сблъсквал с илюзии и почти вярваше, че е видял поредната. След три минути земята под краката му започна да пари. Дженесън се отдръпна благоразумно.

Огънят бушуваше яростно, но не толкова ослепително, че да не се видят сложните елементи на някаква машина, преди съскащите бели пламъци да я стопят в безформена буца. Мъжът не изчака да види края на процеса, а тръгна по пътеката, която водеше към най-близката спирка на робокари.

След десет минути вече бе потънал някъде в недрата на града.

Преобразуването на времева енергия продължи своя неопределим ход до 8 часа и 43 минути, първия четвъртък на март 2561 година от новата ера. Злополуката трябваше да сполети Джилбърт Госейн в 9 часа и 28 минути.

8 часа и 43 минути. На космодрума в планината над града космическият кораб „Президентът Харди“ се премести на площадката за излитане. В един часа следобед трябваше да се отправи към Венера.

Две седмици изминаха, откакто Следовника и съучастникът му бяха гледали града, погълнат от нощта. Две седмици и един ден, откакто мощен електрически разряд се бе изтръгнал от една енергийна чашка в Института по обща семантика, за да откъсне сред пръски кръв главата на Торсън. И след три дни сраженията в града бяха прекратени.

Навсякъде имаше роботизирани машини — трудеха се с бръмчене, жужене, съскане според командите на електронните си мозъци. За единадесет дни гигантският град се върна към живота, но не без усилия и пот, защото се налагаше и хора да превиват гърбове до машините. Все пак резултатите вече бяха осезаеми. Имаше нормално снабдяване с храни. Почти не личаха белези от битката. И най-вече — с всеки ден и с всяка новина от Венера избледняваше страхът от незнайните сили от звездите, нанесли удар по Слънчевата система.

Осем и половина сутринта. На Венера, до огромната подземна кухина, доскоро служила за секретна база на Най-великата Империя, Патриша Харди седеше в своето жилище, намиращо се в ствола на дърво и проучваше данните в един от по-съкратените междузвездни пътеводители. Носеше обикновени дрехи, които щеше да хвърли за унищожаване в края на деня. Красивата външност на тази стройна млада жена привличаше погледа, но на внимателния наблюдател по-любопитен би се сторил несъмненият й навик да повелява. Мъжът, който отвори вратата и влезе в стаята, също се загледа в нея, но и да беше забелязала присъствието му, тя с нищо не показа това.

Елдред Кранг чакаше, без да се обижда, дори му беше донякъде забавно. Уважаваше Патриша Харди, възхищаваше й се, но знаеше добре, че още не е овладяла напълно философията на не-А. Затова все още реагираше по установен шаблон, вероятно без да го осъзнава. Докато я наблюдаваше, тя се примири с нахлуването в нейното уединение, обърна се и го погледна.

— Е, как е? — попита.

Мъжът я доближи.

— Нищо не става.

— Колко съобщения изпрати досега?

— Седемнадесет. — Кранг поклати глава. — Боя се, че прекалено много изчаках. Бяхме съвсем сигурни, че Госейн ще намери начин да се върне на Венера. Сега ни остава една-единствена надежда — да е в кораба, който излита днес от Земята.

Помълчаха. Жената отбелязваше нещо в книгата с остър като игла инструмент. Където докоснеше страниците, за миг се появяваше бледо синкаво сияние. Накрая тя сви рамене.

— Нищо не може да се направи… Как можехме да предположим, че Енро толкова бързо ще научи с какво се занимаваш тук? За щастие ти действаше достатъчно бързо, така че войниците му в този район се пръснати из десетина бази и вече са пренасочени към изпълнение на други задачи. — В усмивката й пролича възхищение. — Скъпи, хитро от твоя страна да повериш тези бойни части в алчните ръчички на командирите на базите. Толкова жадуват да имат повече пушечно месо на свое разположение, че когато някой не особено разсъдлив офицер им даде още няколко милиона, направо се опитват да скрият присъствието им. Точно поради тази причина още преди години на Енро му се наложи да измисли цяла система за откриване на „изгубени“ войски… — Тя се поколеба. — Изясни ли докога можем да изчакваме?