Алфред Вогт: Играчите на не-А

— Положението ни никак не е добро — промърмори Кранг. — В Гела 30 са получили заповед, щом двамата с тебе се прехвърлим там, да прекъснат индивидуалния матричен достъп до Венера. Поне оставят отворен пътя за преминаване на кораби насам, но ми бе съобщено, че индивидуалните деформатори ще бъдат изключени след едно денонощие, независимо дали ние ще се доберем до Гела или не. — Той се намръщи. — Дано Госейн побърза! Май ще успея да ги забавя още ден-два, ако им открия коя си всъщност. Мисля, че се налага да поемем този риск. Струва ми се, че Госейн е по-важен от нас…

— Долавям нещо по-особено в гласа ти — рязко го прекъсна Патриша Харди. — Какво се е случило? Да не е започнала война?

Кранг се поколеба за миг.

— Когато изпращах съобщението преди малко, прослушах и доста хаотични повиквания някъде откъм центъра на галактиката. Около деветстотин хиляди военни кораба атакуват позициите на Галактическия съюз в шести декант.

Младата жена задълго остана безмълвна. В очите й блестяха сълзи, когато накрая промълви:

— Значи Енро се е престрашил. — Гневно разтърси глава и си избърса очите. — Много ми дойде! Той не ме интересува повече! Постъпи с него както искаш, ако някога ти се отдаде случай.

Кранг обаче запази хладнокръвие.

— Беше неизбежно, дразни ме само колко бързо се развиват събитията. Завариха ни неподготвени. Като си спомня, че едва вчера изпратихме доктор Кейр на Земята да търси Госейн!…

— И кога ще пристигне? — Тя махна с ръка. — Остави това. Вече те питах. Значи вдругиден. Елдред, не можем да чакаме толкова. — Жената се изправи и се приближи. Взря се в лицето му с присвити очи. — Надявам се, че няма да действаш прекалено рисковано.

— Ако не изчакаме — каза Кранг, — Госейн ще остане тук, на деветстотин седемдесет и една светлинни години от най-близкия достъпен междузвезден транспорт.

Патриша побърза да напомни:

— Енро може всеки момент да „уеднакви“ някоя атомна бомба с тази база.

— Не ми се вярва да унищожи базата. Твърде много време и усилия струваше изграждането й. Освен това вероятно знае, че ти си тук.

Погледът й стана пронизващ.

— И откъде би получил такава информация?

— От мен — усмихна се Кранг. — В края на краищата, бях принуден да разкрия на Торсън коя си, за да ти спася живота. Казах и на един агент от разузнавателната служба на Енро.

— Въпреки това мисля, че си губим времето в напразно умуване. Ако се измъкнем живи и здрави, може после да се върнем за Госейн.

Мъжът я изгледа колебливо.

— Не всички подробности в сегашното положение се виждат от пръв поглед. Забравяш какво предполага Госейн — че зад него се крие някой, когото той нарече космически шахматист. Разбира се, сравнението е малко пресилено, но ако го приемем за момент, трябва да допуснем и присъствието на втори играч. Шахматът не е игра за самотници. Има и друго. Госейн се смяташе за пешка, достигнала седмия хоризонтал. Аз пък мисля, че той вече се превърна в царица, след като уби Торсън. Разбери, Рийша, опасно е да оставяш царицата в позиция, от която няма полезни ходове. Той трябва да излезе на открито, сред звездите, където ще има най-голяма възможност да маневрира. Според мен, докато играчите остават скрити и могат да правят ходовете си безнаказано, Госейн остава изложен на смъртна опасност. Дори и забавяне от няколко месеца може да се окаже непоправимо.

След малко Патриша попита:

— Но къде ще отидем?

— Ами принудени сме да използваме редовните предаватели. Но аз искам да се отбием някъде, където можем да научим последните новини. И ако са такива, каквито подозирам, остава ни само една възможност.

— Тъй ли… — сдържано изрече жената. — Добре, докога искаш да чакаме?

Кранг гледаше мрачно, пое си дълбоко дъх.

— Ако името на Госейн е в списъка на пътниците в „Президентът Харди“ — а аз ще го получа няколко минути след излитането на кораба от Земята — ще го чакаме да кацне след три дни.

— А ако не е?

— Махаме се оттук, щом се уверим в това.

Оказа се, че името на Джилбърт Госейн не е в списъка на пътниците.

8 часа и 43 минути. Госейн се събуди сепнат и почти едновременно осъзна три неща — колко е часът, слънчевите лъчи, проникващи през прозореца на хотелската стая, и мекото, но настойчиво бръмчене на видеофона до леглото.

Надигна се и седна, за да се отърси окончателно от съня. Мигновено си спомни, че в този ден „Президентът Харди“ трябваше да отлети към Венера. Мисълта го ободри изведнъж. Сраженията бяха разредили полетите между двете планети до веднъж седмично, а на него все още му предстоеше да се пребори с проблема за разрешителното да се качи на кораба. Наведе се и натисна бутона на приемника, но понеже беше по пижама, предпочете да не включва екрана и камерата.