Атанас Славов - Пентаграм

Атанас: Няма казус. Бъркотията идва от факта, че голямата поезия има изключително сродство с въображението. На подобен въпрос аз винаги отговарям с перифразата по Клаузевиц: „Фантастиката е продължение на поезията с други средства“. Стиховете „своеволно“ сглобяват късове от пространството и времето в съседни редове, без да им трябват звездолети и хрономашини – тоест без да се мотивират преходите и скоковете, както правят фантастите.

Моя любима поетеса е Емили Дикинсън и нейно стихотворение ще можете да прочетете в бъдещия ми роман – всеки ред е заглавие на една част от историята ми:

1. Аз обитавам Вероятността

2. По-хубава къща от Прозата

3. Със по-многобройни врати

4. И по-широки прозорци

5. Тук стаите са като кедри

6. А работата ми е тая

7. Да разперя тесните си ръце

8. И да прибера рая

Как би било възможно туй, ако фантастиката и поезията не представляваха някакво цяло?

Александър: Българският фантаст интересува ли се от своя народ, или минава встрани от болките и радостите му?

Атанас: Българският фантаст си е български фантаст, който пише на един много рядък език, и няма начин да бъде извън това. Аз лично имам най-малко текстове, посветени директно на нашенското, но мнозина талантливи БГ автори (като моя фаворит Николай Теллалов в четирилогията си „Пълноземие“ и в „10 -9“) правят истински пробив в образа на фантастичния българин. И тук не става дума за някой хумористичен „хомо потурус“, какъвто често рисуват родните ни сатирици, ами за действително ярък индивид – пряк участник в планетарни и космически събития. Силни пера в подобен аспект са Йоан Владимир и Андрея Илиев, повече обърнати към нашия фолклор.

Александър: Кой е по-важен за тебе в сферата на фантастиката – светът на идеите или пък светът на човекознанието?

Атанас: Това е класически въпрос капан, съчинен в по-стари времена. В него под „идеи“ се разбират научнофантастични измислици, а под „човекознание“ – изследване на човешката душа и общественото поведение. На което и да даде предимство фантастът, винаги ще се изложи. Ако е първото, следва: „Ахааа, ти си технократ, не правиш литература“. Ако е второто: „Е, тогава защо не си обикновен писател реалист?!?“. Ала днес тези две насоки, противопоставени в двубой, все по-често се сливат по твърде интересен начин във фантастичната ни действителност… или поне за мен е така.

Разработката на идеите за човекознанието е едно от най-силните направления в Жанра и, бих казал, главно направление на търсене. Все повече фантасти разполагат в центъра на произведенията си модела на човешката личност в преобразяващия се свят. И на още повече хора им става ясно, че историческият човек се е изчерпал и при новите технологични възможности, които сам е създал, ще бъде принуден да се промени. Следователно основният въпрос е какво от себе си ще вземе по-нататък и какво ще захвърли насред бунището на историята. Да, бидейки територия на мисловния експеримент, фантастиката все по-страстно се занимава с този избор…

Дори във фентъзито, възникнало като ретро реакция на прогреса и повтарящо за хиляден път уютната черупка на феодализма, вече по-начесто се прави тъкмо това. Във вълшебствата на маговете все повече се виждат техно ограничения, закони и правила; в заклинанията все по-лесно разпознаваме работата с оперативни системи плюс визуални интерфейси, а безстрашните герои с мечове все по-активно решават реални социални проблеми или се изправят пред истински социални процеси… Така че отговорът ми в случая е – идеите за човекознанието са най-важни за мене.

Александър: Макар без класическите бои и палитра, в последно време ти се изявяваш и като художник на въображението. Любопитно ми е как и защо се стигна до подобна метаморфоза?

Атанас: Не храня претенции да съм художник в ортодоксалния смисъл на думата. Пък и ако ще ме наредят до множеството фабрикатори на неразбираеми кошмари, пълнещи модерните галерии – не бих искал. Казано просто, от години (докато чета литература или гледам кино) получавам свои виждания за облика на нещата, за скритата същност на света, букет от образи, за който нямах умения да го сторя видим за другите. Сега, с помощта на компютърни изразни средства, успях да постигна това и изпитвам голямо удоволствие да го споделям със себеподобните. На няколко изложби се убедих, че има немалко хора, възприемащи мирозданието по тоя начин.