Атанас Славов - Пентаграм

Тук монологът му бе прекъснат от тълпа освирепели от възторг казаниадци, които бяха закъснели за началото и сега бързаха да наваксат. За нула време Аристид се лиши от новата си вратовръзка и иглата за скафандър – внос от съседната метагалактика. Той беше нацелуван, изпонапрегръщан и полузадушен от вулканоподобния ентусиазъм. На Ахак Хък това френетично внимание отначало ù харесваше, но когато от няколко нейни пипала изчезнаха пръстените, и на нея ù писна. Тя размаха крайници като вятърна мелница и кой знае как щеше да свърши всичко, ако в този сюблимен момент не се беше разнесъл кошмарен вой.

Халофер пристигаше с гръм! Ето че реактивната струя измете от космодрума тълпата контактьори. Вратата на „Магарето“ се отвори и отвътре на собствен ход излезе цвеклоглавият! Изглежда, че поради друсането в полета част от пакетите с информация, натрупани по лавиците на бездънната му памет, се бяха сместили и отворили място за нови впечатления. Така че нашият герой за пръв път от много време можеше да се прояви според характера си. Наистина беше величествен. Неговите уши стърчаха като локатори, ноздрите му бълваха радиоактивни пламъци, а пък очите му приличаха на лазери.

– Здравей, брате по разум! – приветства го появилият се отново мъдрочел старец.

Цвеклониус интелигентно, но твърдо кимна.

– Вашият капитан ни информира, че вие сте свърталище на информацията. Бихте ли споделили тези известни само вам сведения, мнения, данни и т.н.?

Свърталището се усмихна светски и позволи да бъде отведено в залата за контакти. Мосю Аристид хвана коксан за пипалото и насочван от седмо чувство, зае изгодна позиция до вратата.

Гостоприемните домакини настаниха госта в кресло пред пулта. Тук обаче се яви затруднение – нито един от шлемовете не пасваше върху цвеклоидния череп! Най-сетне приспособиха криво-ляво някакъв и се започна транслирането на информация.

След кратко затишие наченаха събития, които хвърлиха в недоумение наблюдателите. Мъдрочелият старец бясно размаха юмруци пред червендалестата физиономия на своя брат по разум. Последният с неподозирана ловкост смъкна шлема, запрати го в тълпата и хукна към вратата. Пътьом махна с ръка на гипсираните мосю и Ахак, като им обясни с поглед: „Абе, кой да ги знае, че не носят на мръсни вицове?“ и излетя навън.

Стреснатите приятели, към които неусетно се беше присъединил и Халофер, тръгнаха да го търсят.

– Не такива груби шеги, колега! – със зрял укор в гласа зовеше мосю Аристид.

– Шеги, колега, не груби такива! – припяваше отново сбърканият Халофер.

– Цвекльооо! Цвеклинчооо! Цвеклонииий! – нажежаваше се коксан Ахак Хък. Казаниадската столица отдавна се бе скрила зад хоризонта, а до момента нямаше никаква следа от цвеклоида.

Тримата пътешественици се скупчиха и развълнувано закоментираха необяснимото събитие. Коксан бълваше хипотези, в които бяха намесени всички космични и отвъдкосмични сили и където цвеклоидът (ах, Цвекльо, ох, Цвеклоний!) присъстваше неизменно като невинна, безпомощна и, естествено, дълбоко нещастна жертва. На мосюто му се прииска да има самозатварящите се уши на изчезналия и с голяма мъка успяваше да задържа лодката на мисълта си върху вълните на коксаниното словоблудие. От своя страна Халофер приличаше на тубичка, от която на равни интервали се изстисква неразбираемо словесно пюре. И накрая достойният потомък на своите родители не се стърпя:

– Я внимавай! Слушай моята команда! За търсене на Цвекльо напосоки, ходом марш!

И компанията пое в синхронна стъпка накъдето ù видят очите, защото когато нужната посока е неизвестна, всички направления са еднакво добри. „Ако ги оставя, те могат да спорят чак до апокалипсиса – мислеше си елино-галът, – понеже в спора се изясняват отношения, а не истини.“

Пътят се оказа, общо взето, безпрепятствен. Каменистата равнина се разнообразяваше само от вертикални каменни стълбове и наподобяваше банкетна маса, от която са изнесли всичко освен празните бутилки. Тази бутилирана асоциация изчезна едва когато пред тях се изправи съществото. Разкрачило дългите си крайници от двете страни на пътя, то основателно приличаше на арка, за каквато и го помислиха отдалеч. Но в средата на тялото му надничаха две симпатични, добродушни и, даже бих казал, интелигентни очи.

Мосю Аристид изкомандва троицата за спиране.

– Извинете… – неопределено започна той.