Атанас Славов - Пентаграм

– Да, и аз ще ви подаря кичур от моя гроб и никога няма да забравя моята коса, ще смъкна кръвното си налягане, защо-то то не ми е нужно! – с треперещ глас обеща Халофер.

Предразположен от екзотичните признания, дяволът отново седна и отправи към дамата и школника ей такава на реч:

– Приятели, братя мои! Моят скъп, донякъде роднина и не съвсем родител Саваот ме предупреждаваше, че прекаленото пъхане в обществото на простосмъртните ще предизвика у мене неподозирани промени. И това стана, но не съжалявам. Ще кажете, какво пък ти е било лошо като дявол? А вие имате ли представа, по дяволите, как протича един трудов ден в ада? Знаете ли как се калкулират изкушените души, степента на изкушаемост, амортизацията на изкушеността? Как се картотекират оформените грешници? И когато след целия кошмар на един такъв ден отруденият дявол се завърне у дома с глухата надежда за чиния топъл катран, на вратата го посреща законната дяволица с тризъбец в ръка… Оказва се, че нещастникът е забравил да вземе пъкловизора от ремонт, а вечерта ще има директно предаване от рая… И щом полумъртвият рогоносец най-сетне се добере до трапезата, там го чака някаква консерва от душа на счетоводител. „Кaaaк!!! – реве с последни сили нещастникът. – Нали беше обещала…?“ „Абе, ти чуваш ли се какво говориш? – отсича съпругата и посяга към тризъбеца. – Яж там и мълчи!“ Адски живот, повярвайте ми. Затова, когато ме пратиха да проверявам кой от групата става за изкушаване, аз бях щастлив. Намерих самотната очарователна Ахак Хък, приех вида на цвеклоподобния хуманоид и …

– Как, ама нима…? – хлъцнаха на три гласа двамата слушатели. – Нима вие сте нашият Цвеклоний?

– Да – лукаво се усмихна лукавият. – Да, приятели, аз споделях с вас радости и скърби и се убедих, че вашата компания е онова, което съм търсил през целия си живот. И ето ме сега тук, отворен като книга за похвали и оплаквания. Ще ме приемете ли в истинския ми вид, мен, многогрешния по природа? – патетично възкликна дяволът и коленете му чукнаха в пода.

– Многогрешен? – възбудено сподели коксан. – Всякак!

– Всякак! – неразбрано, ала твърдо отсече Халофер. – Многогрешен!

– О, това трябва да се полее – скочи Мефисто и хукна към бара.

Изведнъж край масата стана тъмно. Достъпът на светлината бе отрязан от масивните фигури на четирима мрачни (много мрачни!) мъжаги, наобиколили компанията. Лицата им сякаш бяха правени, за да не предвещават нищо добро. Ниските чела, сключените вежди и малките студени очички недвусмислено декларираха, че собствениците им са готови да ликвидират, премахнат, елиминират или отстранят всекиго и каквото и да било (щом за това се плаща надлежно) по всяко време на денонощието и във всякакви социално-битови и метеорологични условия. В ръцете си четиримата държаха едрокалибрени аргументи с дула, насочени към четвъртия седящ до масата.

За него авторът не е споменал нито дума досега и това не е случайно, защото такъв персонаж изисква съвсем отделно описание.

Героят беше мъж, и то от най-расовата му порода. Бе облечен минимално, явно за да могат да се обозрат неимоверните му бицепси, трицепси и други цепси, образуващи неговата суперяка снага. Гръдният му кош беше с такива размери, а раменете – с такава ширина, че върху тях можеха да се поместят поне три глави. Но главата беше една, наполовина състояща се от врат, мощен като дорийска колона. Вратът преминаваше в ярко изразена мъжествена челюст, над която надничаха благородни очички.

Мъжът дремеше скромно, положил глава върху един бицепс.

Пръв реагира остросъвременният млад герой. Той извади нос от чашата си и приятелски сръга могъщия си съсед:

– Твоичките пак са тук!

Суперменът открехна поглед. Върху лицето му се изписа страдалческо изражение на човек, когото за осми път през този ден заставят да изтупа килима. Той стана и протегна ръка към най-близкия. Злодеят сценарно се усмихна, пък вдигна пищов:

– Умри, куче!

Само подир секунда обаче бе зает да преглъща личното си оръжие и с изкълчени крайници да полита към изхода. Останалите тъпо проследиха траекторията му. Следващите секунди бяха посветени на тях. Над масата се извъртяха вихрушка от плътни шляпания, пунктир от юмручни орбити, пюре от предсмъртни викове – всичко туй беше отмерено с аптекарска точност, така че нашите герои можеха да наблюдават, без ни най-малко да пострадат.

Коксан предпазливо бе притворила едното си око, ала с другото следеше мощния танц на мускулите и върху лицето ù се изписваше лакомо изражение. Под влияние на напиращите чувства долната челюст на Халофер бе увиснала до такава степен, че това изглеждаше необратимо.