Атанас Славов - Пентаграм

– О, любезни сапиенси, сърцето ми прелива от безбрежните си брегове при мисълта за близкия ни контакт и за неговите перспективи. Добре дошли на планетата Казаниада 7 7. Руският фантаст Александър Казанцев е създател на подобни светове на бъдещето. ! Тя цялата е превърната в очакване на великия информационен обмен между нашите братски разуми, достигнали такива върхове на познанието, които са върхови дори и за такава върхова цивилизация като нашата (и естествено вашата)! Идвате тъкмо навреме – с радостно угрижен тон допълни той, – защото това тримесечие съвсем провалихме плана си за контакти с тъй наречените братски разуми. И така, заповядайте на една изпълнена с искрена братска взаимопомощ разходка по нашата свидна цивилизация…

Мосю Аристид поведе притихналата коксан към светлия хоризонт, където направо от земята се издигаха неземните постройки на искрящ като фаянсови плочки град.

– Добре дошли в залата за контакти, братя – изрече мъдрочелият старец и въведе гостите през една огромна врата. Непозната сила подхвана мосюто и коксан, за да ги настани в две неудобни кресла, отвсякъде оградени с пултове и екрани.

– Предлагам да започнем – кимна казаниадецът. – Тази зала е директно свързана с централния информаториум на планетата. Всяка ваша дума ще бъде запечатана в кристаломатрица за вечни времена и за бъдните поколения.

Аристид се огледа. В залата и от лицата на братята по разум лъхаше спартанският аскетизъм на погребално бюро.

– Достопочтений, прощавай, че не ти знам името – започна елино-галът, – на борда на нашия празнолет се намира единственият и уникален във Вселената мъдрец, носител на всички и всякакви знания, сведения, мнения и препоръки за каквото и да било. Той е свърталище на абсолютната информация, утеха за всички търсачи на истината. Ако не възразяваш, ще го повикам тук. Само той може да ви се отблагодари достойно за безподобното гостоприемство.

– Действай, пришълецо! – мъдрецът величествено посочи един от пултовете. – Ето това копче тук.

Мосюто натисна въпросното копче и нахлузи върху главата си услужливо подадения шлем за телепатична връзка. Гледката около него изчезна. Появи се познатата командна кабина на „Буриданово магаре“. На преден план стоеше Халофер с отчаяние върху лицето и кълчища в ушите. „Прочиствал си е информационните писти – констатира Аристид. – Ама защо е толкова тъжен?“

Да, Халофер наистина страдаше. Топлото му другарско сърце не можеше да понесе отсъствието на прекрасната двойка и сега бавно, но сигурно се пържеше върху огъня на мъката. Изведнъж в главата му, някъде в пространството между лявото полукълбо и продълговатия мозък, прозвуча глас. Гласът на неотразимия мосю Аристид:

– Халоферчо, приятелю, чуваш ли ме?

– Капитане, умиращите те приветстват!

– Виж какво, момчето ми, друг път ще умираш, сега ми трябваш жив. В добро състояние ли е нашият цвеклолик приятел?

– Йес, сър!

– Така. Тогава кацай по нашия пеленг, чакаме те.

– Идвам, мосю! А вие пазете нашата гургулица Ахак…

Обаче гръко-галът вече се беше изключил.

„Гургулица нашата пазете…“ – въздъхна наум Халофер и отиде да стяга „Магарето“ за кацане.

Долу контактът вилнееше.

След като се разбра, че цвеклоглавият мъдрец ще пристигне скоро, вълните от възторжени казаниадци понесоха върху гребените си Аристид и неговата дама. Съзнанието на мосюто заприлича на сандвич от някакви подземни заводи, които произвеждаха машини, или може би от машини, които произвеждаха заводи? Безкрайни плантации, където растяха крави или може би пасяха? Великолепни роботи заместваха хората или може би това бяха хора, които заместват роботи, които от своя страна също заместваха хора? Или пасяха? С една дума, всичко се въртеше, произвеждаше, кипеше и никаква надежда за спиране или за каквато и да било промяна не се очакваше.

Бордовият философ се огледа замаян. Като единствен придружител бе останал синеокият младеж с одухотвореното, но нещастно лице. Преди час внушителният носител на брадата еспаньолка беше отвел в неизвестна посока научната фея, обяснявайки ù от движение: „Съгласете се, че полициклоидалният херматазъм е невъзможен без мегавилното макарониране…“. Феята се съгласяваше възторжено, без да си прави труда да разбира.

Нещастният одухотворен младеж дуднеше унило:

– О, аз направо се вълнувам от вълнение, като си представя непредставимите полети, до които може да долети гениалната мисъл на човешкия гений! Всичко, което виждате, братя, е дело на ръкотворния труд на трудовите ръце, както и творба, сътворена от творчеството на истински творчески творци…