Атанас Славов - Пентаграм

Усмивката върху лицето на чиновника беше увековечена чрез средствата на пластичната хирургия, та затова нещастникът процеждаше с труд през разтеглените си устни:

– Имаме прекрасен празнолет, точно за вас, господа, ах, простете, коксан, илюминатори с южно изложение, бронята му не пропуска никакви космически течения, а пък двигателите…

Докато ломотеше, петте му трансплантирани ръце чевръсто оформяха документите, а шестата почесваше пипонестото теме.

Прекрасният празнолет се оказа ръждив атомен галош, на който изправни бяха само ремонтните вундеркибери. Именно те предпазваха с механична самоотверженост „Буриданово магаре“ от окончателен разпад, разкапване и разруха. През своя пъстър живот мосю Аристид бе употребявал немалко празнолети и немалко от тях бе оставял в такова състояние, но със стопанисването им оттам нататък се занимаваха обикновено други.

– Е, защо един благороден мосю да не се повози и на такава каруца? – жизнерадостно си каза непрекият потомък на ахейците и поведе компанията по коридорите на „Магарето“.

Ахак Хък възторжено пляскаше със свободните си пипала, придържайки в останалите кротко дремещия цвеклоид. Халофер, едничкият що-годе професионален пилот тъдява, би могъл да забележи нещо нередно, ала пистите в главата му отново се бяха объркали, така че на него едва ли можеше да се разчита.

След като всички се разположиха по каютите, мосю Аристид извика старшина-школника. Без да обръща внимание на спазматичните му опити да възрази, непрекият потомък на своите деди започна да му втълпява, че той, Халофер, е единственият кадрови звездопроходец тук и ако той, Халофер, не иска нашите братя, сестри и, дявол ги взел, братовчеди по разум да останат в безплодно очакване на контакти, то час по-скоро да се заеме с пилотиране на празнолета, изпълнявайки по съвместителство длъжностите щурман, лоцман, боцман, кок, бордови инженер, както и инженер по двигателите, водопроводите и радиаторите, докато той, мосю Аристид де, с пълно съзнание за оказаното доверие се заема с длъжностите Централен и Фундаментален организатор на Контактите, Върховен консултант по Всякакви въпроси, Бордови философ, Старши корабен наблюдател и, естествено, Генерален космосъзерцател. Обаче той, Халофер, да не смята…

На това място благородният мосю прекъсна поучителното си слово по независещи от него обстоятелства. Една от стените на каютата, раздирана от комплекси и вътрешни противоречия, напусна вертикалния си стоеж и с грациозна неумолимост понечи да похлупи двамата събеседници. Непрекият потомък на галите беше философ по натура и природа, поради което ненавиждаше всякакви излишно бързи телодвижения. Така че в създалата се неприятна ситуация единственото, което си позволи да направи, бе да се натъпче в креслото със сила, неизключваща известно достойнство, и да остави съдбата си в ръцете на провидението и високата облегалка на стола. И не сбърка. Край него (подобно на чиния, изстреляна от ръката на ревнива съпруга) профуча един ремонтен вундеркибер, подпря с рамо стената и раболепно застина в ъгъла.

– Коксан, Аристид, о! – възкликна Халофер, който все още пребиваваше в междупистово състояние.

Вундеркиберът протегна ръка и бръкна в ухото на неадекватно усмихнатия старшина-школник. В очите на последния се появи някаква осмисленост, ръцете му прекратиха хаотичните си движения, изпънаха се по шевовете и с възгласа:

– Кеп, разрешете да пристъпя към обязаности, задължения, необходимости, наложителности! – старшината се втурна към фок-мачтата на главния реактор.

Трогнат от тези драматични събития, мосюто извлече изпод стола своята чаша, предвидливо укрита там по време на инцидента, и отвори уста с намерение да каже няколко хвалебствени слова за нашите младши кибернетични братя, които ни спасяват. Но го спря погледът на вундеркибера: беше някак прекалено нагъл, намекващ, подсказващ и настоятелен. Страшна догадка парна мозъка на полуфранцузина. „И ти ли, Бруте!“ – изстена той, пък протегна на нахалника банкнота от един долар. Роботът светкавично я грабна и излетя през люка.

В обективите му светеше безкористна любов към паричните знаци.

На другата сутрин празнолетът вече пореше Вселената. В каюткомпанията се бяха събрали всички търсачи на разум. Дори цвеклоидът, изкушен от безинформационната тишина, щедро открехваше ляво око и дясно ухо. Върху носовия екран, проснат върху цялата предна стена, се ширеше безбрежният междузвезден океан – крайно безконечен, приятелски враждебен, обилно перфориран с черни и бели дупки и, естествено, претъпкан с разумни и недотам разумни форми на живот от всякакви породи и разцветки, страдащи от непреодолим хроничен глад към контакти и братски събеседвания.