Майкъл Крайтън - Ген

— Няма значение. Приключихме, Марти. Край.

— Раза — каза Марти. — Един от нас трябва да напусне тази лаборатория.

— Знам — отговори Раза. — Много ще ми липсваш, Марти.

— Какви ги говориш?

— Намерих си нова работа — каза Раза с усмивка. — В болница „Хамилтън“, Сан Франциско. Помощникът в тяхната патология получил инфаркт. Започвам вдругиден. Утре си събирам багажа, така че днес ми е последният ден тук.

Марти Робъртс го гледаше тъпо. Не знаеше какво да каже.

— Знам, че трябва да има двуседмично предупреждение — продължи Раза, — но казах на управата, че случаят е особен и че ти няма да имаш нищо против. Между другото, мога да ти препоръчам човек, който да ме замести. Един мой приятел, Йесу се казва. Много го бива. В момента работи в една погребална агенция, така че познава работата.

— Ще се срещна с него — каза Марти. — Но предпочитам сам избера кой да те замести.

— Както кажеш. — Раза вдигна рамене, после му подаде ръка. — Благодаря ти за всичко, доктор Робъртс.

— Веднъж да се сетиш — усмихна се Марти.

Раза се обърна и излезе от лабораторията.

Джош Уинклър зяпаше през прозореца на кабинета си, който гледаше към приемната на „Биоджен“. Всичко се беше объркало. Помощникът му Том Уелър си беше взел едноседмичен отпуск, защото баща му беше загинал при автомобилна катастрофа в Лонг Бийч. На всичкото отгоре имаше проблеми и със здравната осигуровка. Което означаваше, че трябва да работи с друг помощник, който не познаваше процедурите. Отвън работници поправяха наблюдателните камери на паркинга. На рецепцията долу Брад Гордън пак се слагаше на красавицата Лиза. Джош въздъхна. Какъв ли гръб имаше Брад, та правеше каквото си поиска, даже сваляше и любовницата на шефа? Защото беше ясно, че Брад никога няма да го уволнят.

Лиза имаше красиви гърди.

— Джош? Слушаш ли ме?

— Да, мамо.

— За нещо друго ли мислиш?

— Не, мамо.

От високо му се откриваше ясен изглед към деколтето на Лиза, което разкриваше плавните контури на стегнатите й гърди. Твърде стегнати, без съмнение, но това не притесняваше Джош. Напоследък всеки и всичко беше хирургически подпомогнато. Включително мъжете. Дори младежи на по двайсет години си правеха фейслифтинг и удължаване на пениса.

— Какво ще кажеш тогава?

— Какво? Извинявай, мамо. За какво говореше?

— За семейство Ливайн. Братовчедите ми.

— Не знам. Къде, казваш, живеят?

— В Скарсдейл, скъпи.

Сега вече Джош се сети. Братята Ливайн имаха родители, които харчели твърде много.

— Мамо, това е незаконно.

— Направи го с момчето на Лойс. Лично го направи.

— Така е. — Но го беше направил само защото смяташе, че няма как да го хванат.

— И момчето спря наркотиците и си намери работа. В банка, Джош. В банка.

— Като какъв?

— Не знам, като касиер или нещо такова.

— Това е добре, мамо.

— Това е много повече от добре — възрази майка му. — Този твой спрей може да се окаже златна мина, Джош. Всички искат такова лекарство. Може най-после да постигнеш нещо значимо.

— Добре, мамо.

— Знаеш какво имам предвид. Спреят е голяма работа. — Тя направи пауза. — Но трябва да се изпробва и върху по-възрастни хора, не мислиш ли?

Джош въздъхна. Майка му, разбира се, беше права. — Да…

— Затова двамата Ливайн може да са ти от полза.

— Добре — каза той. — Ще се опитам да взема.

— И за двамата родители, нали?

— Да, мамо. И за двамата.

Затвори рязко телефона. И тъкмо се чудеше какво точно да направи по въпроса — и дали не трябва да направи нещо съвсем друго, — когато чу вой на сирени. След миг две полицейски коли в черно и бяло спряха пред сградата. Четирима полицаи слязоха от колите, влязоха в сградата и тръгнаха право към Брад, който още си приказваше сладко-сладко с Лиза.

— Вие ли сте Брадли А. Гордън?

Миг по-късно едното ченге го завъртя, изви ръцете му зад гърба и му щракна белезници. „Майко мила“, помисли Джош.

Брад крещеше:

— Какво става бе? Какво правите бе?

— Господин Гордън, арестуван сте по обвинение телесна повреда и изнасилване на малолетно лице.

— Какво?!

— Имате право да запазите мълчание…

— Какво?! Какви малолетни бе? Не познавам никакви шибани малолетни.

Ченгето го изгледа сурово.

— Добре де, грешка на езика! Не познавам никакви малолетни!

— Мисля, че познавате, господине.

— Правите огромна грешка, момчета, огромна! — каза Брал, докато го водеха към изхода.

— Просто елате с нас, сър.