Майкъл Крайтън - Ген

— Кога е било това?

— Малко преди осем. Оттам се е върнала в мотела и се обадила на хлапето от рецепцията, че в стаята й има някой. Докато младежът проверявал, тя взела пушката, която държал под бюрото, и отпрашила с нея.

— Сериозно? Бива си я — каза Бордън.

— Преди това се е опитала да купи пистолет в магазина, но се отказала заради десетдневното изчакване.

— И сега?

— Следяхме мобилния й телефон, но тя го изключи. Преди това се движеше на изток, към магистрала Ортега.

— Навлязла е в пустинята — каза Васко. — Ще поспи няколко часа в колата и утре сутрин ще продължи.

— Сателитни снимки можем да свалим в осем сутринта. По-рано няма как да стане.

— Тя ще потегли преди осем — каза Васко. Облегна назад. — Ще тръгне призори. — Замълча, обмисляше ситуацията. — Карала е цял следобед повече или по-малко на юг. От самото начало нашата дама пътува на юг.

— За Мексико ли мислиш? — попита Доли.

Васко поклати глава.

— Ако пресече границата, този факт ще бъде отбелязан черно на бяло, а тя не иска да оставя никакви следи.

— Може да поеме на изток и да прекоси границата при Браун Фийлд или Калексико.

— Може би. — Васко потри замислено брадата си. Със закъснение усети, че спиралата за мигли полепва по ръката му. По дяволите, не биваше да допуска такива елементарни грешки. — Уплашена е. Според мен е тръгнала към място, където смята, че ще намери помощ. Където ще се срещне с баща си например. Или с друг, когото познава. Старо гадже? Съученичка? Приятелка от колежа? Бивша своя учителка? Бивш колега? Нещо такова.

— Вече два часа проверяваме в интернетските бази данни, но засега нямаме нищо — каза Доли.

— А старите й телефонни разпечатки?

— Не е звъняла на номера в Сан Диего и околността.

— От колко време?

— Една година. За по-голям период трябва специално разрешение.

— Значи при когото и да отива, не му се е обаждала поне една година. — Васко въздъхна. — Просто ще трябва да чакаме. — Обърна се към Доли. — Да идем в онзи „Бест Уестърн“. Искам да знам каква точно пушка си е присвоила малката Дама. А и може да починем няколко часа до съмване. Сигурен съм, че утре ще я пипнем. Имам предчувствие. — Потупа се по гърдите. — А предчувствията никога не ме лъжат.

— Миличък, току-що си оклепа със спирала хубавата риза.

— Уф, мамка му — каза той и въздъхна.

— Ще се изпере — каза Доли. — Ще се погрижа за това, не се притеснявай.

Жерар гледаше как тъмните сенки се приближават.

Движеха се с големи леки крачки и издаваха сумтящи душещи звуци, които току преминаваха в нещо като котешко мяукане. Не бяха големи. Гърбовете им не надвишаваха на ръст шубрака. Заобиколиха неговата хвойна и ту стесняваха, ту разширяваха кръга.

Но очевидно го бяха надушили, защото не се махаха. Бяха шест. Жерар изпърха с криле, отчасти в опит да се постопли.

Животните имаха дълги муцуни. Очите им светеха в яркозелено. Излъчваха силна и неприятна мускусна миризма. Имаха дълги пухкави опашки. Виждаше се, че не са черни, а по-скоро кафеникавосиви.

Стесняваха кръга.

— Тре-тре-треперя аз, треперя аз.

Приближаваха се. Вече бяха доста близо.

Най-голямото спря на метър-два и впери очи в Жерар. Жерар не помръдваше.

След няколко секунди голямото животно пристъпи още малко напред.

— Спри на място, господинчо!

Животното спря моментално и дори отстъпи няколко крачки. Другите животни последваха примера му. Изглеждаха объркани от гласа.

Но не за дълго. Голямото животно пак тръгна напред.

— Спри бе!

Този път колебанието на животното трая не повече от секунда, след което то продължи да се приближава.

— Мислиш, че ще ти излезе късметът, а? Кажи бе, смотаняк! А?

Животноти се приближаваше много бавно. Душеше, вирнало муцуна към Жерар, все по-близо и по-близо… Душеше, душеше… и как вонеше само. Носът му беше на десетина сантиметра…

Жерар се наведе и клъвна жестоко мекия нос на животното изскимтя и отскочи, като едва не събори Жерар от мястото му върху хвойновия храст.

— Знай, че винаги ще съм на крачка зад теб — каза Жерар. — Някой ден ще се обърнеш, аз ще съм точно зад теб и ще те убия, Мат.

Животното се беше проснало на земята и търкаше ранения си нос с предните си лапи. Известно време това ангажираше вниманието му изцяло. После стана и започна да ръмжи.

— Животът е труден, но дваж по-труден е за глупака.

Вече цялата глутница ръмжеше. Тръгнаха напред в полукръг. Действията им изглеждаха координирани. Жерар изпърха с криле, после още веднъж. Дори ги разпери с надеждата да изглежда по-голям и застрашителен. Но това очевидно не оказа никакъв ефект.