Майкъл Крайтън - Ген

Стан въздъхна.

— Не разбирам и една дума, Жерар.

— Merde, les flics arrivent!

Започна да вие като полицейска сирена.

— Престани — каза Стан и включи радиото. Но следобедът вече преваляше. Бяха подминали Маривил и пътуваха към Сейнт Луис. Движението ставаше натоварено.

— Близо ли сме вече? — попита Жерар.

Стан въздъхна за пореден път.

— Не питай.

Пътуването щеше да е дълго.

Лин седеше на ръба на ваната и почистваше с мека кърпа раната зад ухото му.

— Дейв — каза тя. — Какво стана, кажи ми. — Раната беше дълбока, но той не се оплакваше.

— Проследили са ни, мамо! — Джейми беше силно възбуден, чак размахваше ръце. Целият беше в прах, имаше ожулвания и синини по корема и раменете, но иначе не беше пострадал особено. — Нищо не сме направили! Шестокласници! Гадняри!

— Джейми — каза майка му. — Искам Дейв да ми разкаже. Откъде ти е тази рана, Дейв?

— Били го удари със скейта си — каза Джейми. — Нищо не сме направили!

— Нищо не сте направили? — каза тя и вдигна вежда. — Искаш да кажеш, че са ви набили без никаква причина?

— Да, мамо! Заклевам се! Ние просто се прибирахме след училище! Проследили са ни и ни нападнаха!

— Обади се госпожа Лестър — тихо каза Лин. — Синът й се се прибрал, покрит с екскременти.

— Не, с акита — каза Джейми.

— И как ста…

— Дейв ги замеряше! Страхотен беше, казвам ти! Те ме биеха, но той почна да ги замеря с аки и те избягаха! Нито веднъж не пропусна!

Лин продължи да почиства нежно раната.

— Вярно ли е, Дейв?

— Те наранили Джейми. Те го биели и ритали.

— И ти хвърли… акита по тях?

— Те наранили Джейми — повтори той, сякаш това обясняваше всичко.

— Сериозно? — каза Хенри, когато се прибра от работа. — Замерял ги е с изпражнения? Това е класическо поведение при шимпанзетата.

— Може и така да е, но за нас е проблем — каза Лин. — Директорката каза, че пречи на другите деца в час. Бие се на игрището. Хапе. А сега е хвърлял и изпражнения… — Тя поклати глава. — Не знам как да бъда родител на шимпанзе.

— Полушимпанзе.

— Дори и четвъртшимпанзе да е, Хенри. Не знам как да му внуша, че не може да се държи по този начин.

— Но другите деца го тормозят, нали така? — каза Хенри. А и в конкретния случай побойниците са били шестокласници, много по-големи от него и Джейми. Скейтъри, нали? Тези деца непрекъснато ги отстраняват от училище за лошо поведение. А и не разбирам защо изобщо училищното ръководство допуска шестокласници да тормозят второкласници.

— Джейми казва, че децата се подиграват на Дейв. Наричат го Маймуняка.

— Според теб Дейв ли е предизвикал сбиването?

— Не знам. Агресивен е.

— Случило се е на игрището, нали? Там трябва да има охранителна камера.

— Хенри — каза тя, — не разбираш какво се опитвам да ти кажа.

— Напротив, много добре те разбирам. Според теб Дейв е започнал кавгата. Аз пък имам чувството, че някое тъпанарче, което обича да тормози по-малките…

Точно тогава чуха изстрела в задния двор.

Колите направо пълзяха. Магистрала 405 приличаше на река от червени светлини в мрака. Алекс Бърнет въздъхна.

Джейми седеше до нея.

— Още колко остава? — попита той.

— Доста, Джейми.

— Уморен съм.

— Смъкни си седалката и си почини.

— Не мога. Тъпо е.

— Няма да пристигнем скоро — каза пак тя. Отвори новия мобилен телефон и откри номера на приятелката си от детството, който беше вкарала в паметта. Не знаеше на кого другиго би могла да се обади. На Лин винаги можеше да разчита. Когато се развеждаше със съпруга си, пак при нея и Хенри беше потърсила пристан. Двете малки тогава деца, нейният Джейми и тяхното момченце, което също се казваше Джейми, се бяха сдушили веднага.

Алекс беше останала при тях една седмица.

Сега обаче не успяваше да се свърже с Лин по телефона. Първо реши, че е сбъркала номера. После, че нещо не е наред с евтиния апарат, оставен от баща й. След това обаче попадна на телефонния секретар, а сега…

— Ало? Ало, кой е?

— Лин, Алекс съм. Слушай, аз…

— О, Алекс! Извинявай, съжалявам. Не мога да говоря сега…

— Какво?

— Не сега. Съжалявам. Обади се по-късно.

— Но какво…

Чу се жужене на прекъсната връзка. Лин беше затворила.

Алекс впери поглед в червените светлини на пълзящите автомобилна колона.

— Кой беше това? — попита синът й.

— Леля Лин. Но каза, че не може да говори в момента. Явно е заета.

— Значи няма да ходим при тях?

— Ще видим. Може би утре.