Майкъл Крайтън - Ген

— Един от продуктите им бил замърсен и акциите им падат. Някой си свършил работата през пръсти или била допусната грешка, нещо такова. Не помня подробностите. Предстои им флотация — това е първата емисия обикновени акции на фондовата борса, обяснявам за непосветените, — но със сигурност ще се провали.

Арън се обърна към Елис.

— Мислиш, че мама се държи така заради онзи спрей ли?

— Не, тъкмо напротив. Мисля, че проклетият спрей изобщо не й е подействал.

— Но ако е имало замърсяване… — каза Арън.

— Престани да разсъждаваш като адвокат. Една братовчедка на мама издейства синът й да ни го прати като услуга.

— Да, но генната терапия е опасна — каза Арън. — Хора са умирали в резултат на генна терапия. Много хора.

Елис въздъхна.

— Арън, никого няма да съдим. Според мен става въпрос за начални симптоми на, сещаш се, на деменция. Алцхаймер или нещо такова.

— Тя е само на шейсет и две.

— Тези неща понякога започват рано.

Арън поклати глава.

— Стига, Елис. Мама е в отлично здраве. Доскоро беше съвсем с ума си. А сега ми казваш, че започва да оглупява. Може да е заради спрея.

— И е имало замърсяване — напомни им Джеф. Усмихваме се на едно момиче.

— Джеф, би ли се съсредоточил, по дяволите?

— По-съсредоточен не мога да бъда. Виж й само балкона.

— Фалшив е.

— Ти просто обичаш да разваляш всичко, нали? — И носът й е коригиран.

— Красива е.

— Страда от параноя — каза Елис.

— Това пък откъде го измисли?

— Говоря за мама — каза Елис. — Мисли си, че искаме да я вкараме в лудница.

— Може и да ни се наложи, между другото — каза Арън. — Което ще ни излезе адски скъпо. Но ако се наложи да го направим, то ще е заради онази биотехнологична комания. Обществеността никак не обича биотехнологичните фирми. Според проучванията на общественото мнение деветдесет и два процента от хората не ги одобряват. Смятат ги за безскрупулни измамници, които не зачитат човешкия живот, Генномодифицирани храни, замърсяване на околната среда. Патентоват гени и заграбват общото ни наследство зад гърба на обществото. Искат хиляди долари за лекарства, които струват жълти стотинки. Преструват се, че провеждат научни изследвания, а всъщност само купуват изобретенията на други хора. Преструват се, че имат високи разходи за научна дейност, а истината е, че харчат огромната част от средствата си за реклама. И на всичкото отгоре рекламите им са подвеждащи. Хитри, подли, некадърни, алчни измамници. Няма начин да изгубим делото.

— В момента не говорим за това — каза Елис. — Говоря за мама.

— Татко си е добре — каза Джеф. — Нека той се оправя с нея. — Стана от масата и се премести при три дългокраки момичета с къси полички.

— Едва ли са на повече от петнайсет — каза Елис и сбърчи отвратено нос.

— Сервирали са им питиета, значи са на повече — възрази Арън.

— Джеф има две деца в училищна възраст.

— Как са нещата при теб? — попита Арън.

— Майната ти.

— Да се придържаме към темата — каза Арън. — Мама може да развива нещо като деменция, а може и да си е съвсем добре. Но ако се стигне до настаняването й в специализирано заведение, ще ни трябват много пари. Не съм сигурен, че можем да си го позволим.

— И накъде биеш?

— Искам да разбера нещо повече за „Биоджен“ и за онзи генен спрей, който ни пратиха. Много повече.

— Като те слуша човек, май вече планираш съдебно дело.

— Просто мисля в перспектива — каза Арън.

„Яко, брато!“

Засилил скейтборда си, Били Клийвър, разгневен шестокласник, излетя от игрището, завъртя дъската на триста и шейсет градуса във въздуха със задно захващане и накрая се приземи на тротоара със странично завъртане. Изпълнението му беше безупречно, което беше добре дошло след днешната случка, която за малко да му съсипе имиджа. Четирите хлапета, които го следваха, мълчаха намусено, вместо да крещят както обикновено. А им предстоеше голямото спускане до Маркет Стрийт в Сан Диего. Обаче мълчаха. Сякаш бяха изгубили доверие в него.

Днес го бяха унижили. Ръката го болеше ужасно. Казал беше на тъпата сестра да му сложи само лепенка, но тя настоя за онова голямо бяло нещо. Той го махна веднага щом им свършиха часовете, но и така изглеждаше ужасно. Приличаше на инвалид.

Унижен. На единайсет години Били Клийвър беше метър и седемдесет и пет и тежеше шейсет килограма, беше изключително атлетичен за дете на тази възраст и с цяла глава по-висок от всички в класа. Беше по-едър и от повечето учителки. Никой не се бъзикаше с него.