Майкъл Крайтън - Конго

— Господи — възкликна Елиът, — те са ги обучавали.

Мънро кимна.

— Обучавали са ги за пазачи на диамантените мини. Животински елит, безмилостен и честен до смърт. Идеята никак не е била лоша, като си помисли човек.

Рос огледа още веднъж сградата, в която се намираха; това не беше храм, а училище. Веднага обаче й хрумна едно възражение: тези картини бяха поне петстотин години стари, а учителите им отдавна изгнили в земята. А горилите си бяха все така тук.

— Кой ги обучава сега?

— Те самите — отвърна Елиът. — Те се обучават едни други.

— Но възможно ли е това?

— Абсолютно възможно. Взаимното обучение е нещо често наблюдавано сред приматите.

Това беше тема на много продължителен спор между учените. Уошу обаче, първият примат в историята обучена на езика на знаците, обучи малкото си на еймслан. Езиково обучените примати свободно обучават другите животни, сред които са затворени; по същия начин обучаваха и хората, сигнализирайки бавно и непрекъснато докато тъпите необразовани човешки същества вдянат.

Следователно беше възможно приматите да си предават един на друг наученото без човешка намеса в продължение на много поколения.

— Искаш да кажеш, че хората от този град ги няма вече много столетия, но горилите, които са обучавали, са все още тук? — възкликна Рос.

— Точно така изглежда — отвърна Елиът.

— И са използвали каменни оръдия? Като тези каменни гребла?

— Да — каза той.

Идеята за каменните инструменти не беше толкова пресилена колкото изглеждаше на пръв поглед. Шимпанзетата бяха способни на изключително прецизно използване на самоделни инструменти, най-впечатляващият пример от които беше „въдицата за термити“. Шимпанзета чупеха клон, който после внимателно огъваха според нуждите си, и после прекарваха часове до някое гнездо на термити, опитвайки се да боднат с въдицата някоя сочна личинка.

Учените наблюдатели наричаха тази им дейност „използване на примитивни инструменти“, до момента, в който самите те не се пробваха. Тогава стана ясно, че изработката на задоволителен прът и ловът на термити съвсем не е нещо примитивно; най-малкото се оказа, че е извън възможностите на хората, опитали се да го повторят. Човеците термитоловци се отказаха, вече изпълнени с респект към шимпанзетата; вече имаха очи и за нови неща: те забелязаха, че по-младите шимпанзета прекарваха дните наблюдавайки по-старшите си събратя да правят пръти и да ги пъхат в мравуняка. Младите шимпанзета буквално се учеха как да го правят, а процесът на обучение протичаше с години.

Работата почваше да намирисва на култура; чирачеството на младия печатар Бен Франклин не беше много по-различно от чирачеството на младото шимпанзе, ловец на термити. И двамата бяха получили уменията си в течение на години чрез наблюдението на по-старшите и опитните; и двамата бяха допускали грешки по пътя към окончателното майсторство.

Изработката обаче на каменни инструменти предполагаше един качествен скок отвъд прътите и термитите. Привилегированото положение на каменните инструменти като специалната провинция на човечеството можеше да си остане свещена, ако не бяха усилията на един самотен учен богоборец. През 1971 година британският изследовател Р. В. С. Райт решава да обучи една маймуна да дяла каменни инструменти. Неговият ученик е петгодишен орангутан на име Абанг в Бристълската зоологическа градина. Райт прави подарък на Абанг една кутия съдържаща храна, обвита с въже; той показва на Абанг как да пререже въжето с парче кремък, за да се добере до храната. Само след час Абанг вече става майстор на прерязването на въжета с кремък.

След това Райт демонстрира на Абанг как да си изработи каменен нож чрез удрянето на камък в парче кремък. Това вече е доста по-труден урок; след един период от няколко седмици на Абанг вече са му необходими общо три часа да схване как да държи кремъка между пръстите на краката си, за да издяла остър камък, да пререже въжето и да се добере до храната.

Поуката от експеримента е не толкова че, маймуните използват каменни инструменти, а че възможността да дялат каменни инструменти е в буквалния смисъл на думата фасулска работа за тях. Експериментът на Райт е още една причина да считаме, че човешките същества не са толкова уникални, за каквито са се считали до този момент.

— Но защо Ейми твърди, че това не са горили?

— Защото не са — отвърна Елиът. — Тези животни не приличат на горили и нямат тяхното поведение. Те са различни и във физическо, и в бихейвиористично отношение.