Майкъл Крайтън - Конго

Знаеше също така и заключенията за последния етап. Всички ония матрични глупости за стойностите на величините и така нататък. И последното изречение от характеристиката й: СУБЕКТЪТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ДЪРЖАН ПОД НАБЛЮДЕНИЕ ПРИ ПРОЦЕДУРИТЕ ОРИЕНТИРАНИ КЪМ ПОСТИГАНЕТО НА ЦЕЛТА В ПОСЛЕДНИЯ ЕТАП.

Нищо от това обаче не беше съществено. Тя се бе добрала до диамантите само за да бъде победена от най-лошото вулканично изригване в Африка за последните десет години. Кой би могъл да я обвини за случилото се? Тя нямаше вина. Щеше да го докаже още през следващата си експедиция.

Мънро изпитваше чувството на безсилие, което обзема играча, заложил всичко според правилата, но въпреки това само губи. Той бе постъпил правилно, отхвърляйки офертата на евро-японския консорциум; бе взел правилно решение да потегли с ТСЗР; и въпреки това си тръгваше с празни ръце. Е, ръцете му бяха празни наистина, но пък джобовете…

Елиът се завръщаше без фотографии, без видеозаписи,звукозаписи, или скелет на сива горила. Дори и измерванията му бяха пропаднали. Без такива доказателства, той не би и посмял дори да гъкне, че е открил нов вид; в действителност, той би бил последният наивник да предлага за широко обсъждане възможността. Един голям шанс му се бе изплъзнал, и сега, крачейки сред тъмния ландшафт, той изпитваше единствено чувството, че природата е полудяла; птиците падаха от небето с пронизителни крясъци, задушени от отровните газове; животни в далечината пищяха и виеха в агония. По обяд покрай тях пребяга леопард с подпалена козина на задните крака. Някъде в далечината тревожно тръбяха слонове.

Те тръбяха за погубените души в един зъл, опушен от сажди зъл свят, наподобяващ картина от ада; непрестанен огън и мрак, където осъдените души пищят от вечните мъки. А зад тях Мукенко плюеше сгурия и нажежен дъжд. В един момент обсипа дъжд от живи въглени, които съскаха удряйки се в мокрите листа над главите им, а после превръщаха разкаляната под краката им земя в черна пръст, горяха дрехите и кожата им, косата им миришеше на изгоряло докато се гърчеха от болки и накрая потърсиха спасение под високите дървета, всички сгушени накуп в очакване да престане живия огън от небесата.

Мънро беше решил още в първата минута от изригването да потеглят направо към разбития С130, който можеше да им предложи подслон и запаси. Той прецени, че за два часа ще се доберат до самолета. В действителност изминаха шест часа докато гигантския посипан с пепел корпус на самолета изплава сред мрачния следобеден здрач.

Една от причините, поради която се бяха забавили толкова много, беше, че им се налагаше да избягват генерал Мугуру и войниците му. Всеки път, когато попадаха на следи от джипове, Мънро ги повеждаше още по на запад, дълбоко в джунглата.

— Не е от тия момчета, за които си струва да съжалява, че не ги познава човек — увери ги Мънро. — Нито пък някое от момчетата му. Те не биха се погнусили да ви изрежат черния дроб и да го хапнат суров.

Тъмният слой прах и пепел покрил крилата и фюзелажа караше транспортния гигант да изглежда като засипан с черен сняг. От едното изкривено крило се сипеше черен водопад от прах. Някъде отдалеч долитаха мекото биене на барабаните на Кигани, и грохотът от артилерията на войската на Мугуру. Иначе, като се изключеха тези звуци, всичко беше спокойно.

Мънро изчакваше в гората зад мястото на рухването и наблюдаваше самолета. Рос използва възможността да опита връзката с Хюстън, като непрекъснато триеше праха от екрана, но не можа да се свърже.

Накрая Мънро им махна с ръка и те всички тръгнаха към самолета. Ейми панически се вкопчи в ръкава на Мънро. Не отива, сигнализира тя. Хора там.

Мънро я изгледа със свъсено чело, и после се обърна към Елиът. Елиът посочи към самолета. След няколко секунди последва трясък и двама боядисани в бяло бойци на Кигани изскочиха от един люк върху стърчащото крило. Носеха кашони с уиски и спореха как да ги спуснат на земята под тях. В този момент още петима Кигани се появиха под крилото и те им подадоха кашоните. Двамата скочиха долу и групата им се отдалечи.

Мънро погледна Ейми и се усмихна.

Ейми добра горила, сигнализира тя.

Изчакаха още двайсетина минути и след като нямаше повече Кигани, Мънро поведе групата към самолета. Тъкмо стигнаха до товарните люкове когато ги засипа рояк бели стрели.

— Бързо вътре! — изкрещя Мънро и ги подкара нагоре по разбитата гума на колесника, оттам върху крилото и после в самолета. Той затръшна аварийния люк; стрелите задрънчаха по металната повърхност.