Майкъл Крайтън - Конго

— Имате потвърждение от другаде? — запита Травис.

— Най-близката станция е в Найроби; според тях трусовете се движат от шест до девет по скалата на Рихтер, или девет по скалата на Морели, съпроводени с тежко изригване от кратера на вулкана. Те също така предсказват, че местните атмосферни условия спомагат силно за провеждането на големи електрически изпразвания.

Травис погледна часовника си.

— Дванайсет и четири местно време беше преди около час каза той. — Защо не съм информиран?

— Едва сега го получихме от африканската станция. Предполагам, че според не е било нищо сериозно, просто още един вулкан.

Травис въздъхна. Това му беше лошото; беше прието да се счита, че вулканичната активност е съвсем обикновен феномен върху земната повърхност. От 1965 година, когато започнаха да се съхраняват данните от цялото земно кълбо, всяка година беше имало по двайсет и две големи изригвания, или грубо по едно на всеки две седмици. Сеизмичните станции не си чупеха краката да оповестяват такива „обикновени“ случаи; сред тях това се считаше за лош вкус.

— Но те имат проблеми — каза Ричардс. — След като спътниците са забити от слънчевите петна, на всички им се налага да предават по земен кабел. А доколкото ми е известно, североизточно Конго е необитаемо.

— Колко зле е девет по Морели? — запита Травис.

Ричардс не отговори веднага.

— Доста, мистър Травис.

В Конго земните трусове по скалата на Рихтер бяха 8, а по Морели — IХ. При тази мощ на трусовете земята се тресе толкова силно, че човек трудно може да запази равновесие. В земната кора възникват и странични размествания и се отварят дълбоки цепнатини; дърветата и дори сградите със стоманени конструкции се сгромолясват.

За Елиът, Рос и Мънро петте минути, последвали началото на изригването, представляваха зловещ кошмар. По думите на Елиът „природата сякаш беше обезумяла. Всички изпопадахме като зрели круши; наложи се да пълзим на крака и ръце, като бебета. Дори и след като се отдалечихме от тунелите на минните шахти, градът изглеждаше като люшкаща се детска играчка. Измина може би около половин минута, преди сградите да почнат да се срутват. И тогава всичко сякаш се сгромоляса в един миг: стените хлътнаха навътре, покривите рухнаха, грамадни каменни блокове се се затъркаляха в джунглата. Дървета се тресяха и превиваха като храсти при силен вятър, и много скоро и те започнаха да падат.“

Грохотът беше невероятен, усилен още повече и от рева на Мукенко. Вулканът вече не ръмжеше; лавата излиташе от кратера в поредица от експлозии. Експлозиите породиха ударни вълни; дори и когато земята под краката им се поуспокои, ураганът нажежен въздух на свой ред ги натъркаля пак. „Все едно се бяхме озовали по средата на някое полесражение“ припомняше си по-късно Елиът.

Ейми беше обезумяла. Ръмжейки от страх, тя се хвърли в прегръдките на Елиът, като почти мигновено изпусна целия си мехур върху дрехите му, докато тичаха обратно към лагера.

Внезапен трус събори Рос на земята. Тя се изправи с мъка и залитна напред; влажният въздух и гъстият прах и пепел от изригването на вулкана се врязаха особено силно в сетивата й. Само след няколко минути небето над тях потъмня като в нощ, и от кипящите облаци се отделиха първите храстовидни разклонения на мълниите. Предната нощ беше валяло; джунглата около тях беше подгизнала цялата, а въздухът беше пренаситен с влага. Накратко казано, всички предпоставки за буря от мълнии. Рос беше разкъсвана между перверзното желание да наблюдава този теоретичен феномен и желанието да бяга през глава.

Бурята започна с един ослепителен синьо-бял блясък. Електрическите мълнии падаха удряха навред около тях като дъжд; по-късно Рос изчисли, че в първата минута са ударили двеста мълнии; или повече от три на секунда. Познатият грохот от откъслечните гръмотевици сега се бе слял в непрестанен грохот, наподобяващ гигантски водопад. Адският шум направо късаше тъпанчетата им, а съпровождащите ги ударни вълни буквално ги отхвърляха назад.

Всичко се случваше толкова бързо, че те просто нямаха време да осмислят усещанията си. Обичайните им очаквания бяха обърнати с главата надолу. Един от носачите, Амбури, се бе върнал към града, за да ги намери. Те го видяха застанал на едно чисто пространство, да им маха трескаво, когато една мълния с грохот си проби път към небето през едно близко дърво. Рос добре знаеше, че блясъкът на мълнията следва невидимият поток електрони към земята и че в действителност се стрелва от земята към небето. Но да го види на живо! Експлозията повдигна Амбури от земята и го подхвърли във въздуха към тях; той задраска по земята, изправи се на крака и запищя истерично на суахили.