Майкъл Крайтън - Сфера

Точно над него имаше беше входа за дневната, с огромния отвор в стената. Изкатери се и се огледа. Трябваше му газ, някакъв контейнер. В дневната беше сумрачно, през процепа проникваше отразена светлина отвън. На пода се полюшваха възглавници и дюшеци. Нещо го докосна отзад. Норман се завъртя и мярна тъмни коси, спускащи се над нечие лице. Косите се разтвориха и Норман откри, че част от лицето липсва — беше разкъсано при аварията.

Тина.

Норман потрепери и отблъсна тялото й. После направи няколко крачки встрани.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ЕДИНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Колко бързо тече времето, помисли си той. Едва ли щеше да успее. Отдавна трябваше да е вътре в станцията.

Наоколо не се виждаха никакви контейнери. Спусна се обратно в кухнята и затвори люка над себе си. Огледа печката, котлоните. Дръпна вратичката на фурната и отвътре бликна огромен мехур. Въздух, останал отпреди аварията.

Чакай, чакай, рече си Норман. Отвътре продължаваха да бликат мехури.

В плътна струя.

Какво бе споменал Барнс, нещо за готвене под налягане? Способът, доколкото си спомняше, беше малко странен. Използваха ли газ? Да, но им трябваше и повечко кислород. Това означава…

Норман дръпна печката с все сила, изпръхтя от напрежение и тогава ги забеляза. Плоска бутилка с пропан и два сини, големи газови контейнера.

Кислород.

Завъртя трескаво вентилите, ръкавиците му се плъзнаха по гладката повърхност. Отвътре бликна газ. Мехурите се вдигнаха към тавана, където спряха започнаха да се уголемяват.

Норман развинти и втората бутилка. Нивото на водата се спускаше бързо, стигна до пояс, след това до колене. Накрая спря. Двата контейнера бяха празни. Но и това ниво бе съвсем достатъчно.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДЕСЕТ МИНУТИ.

Норман завъртя ръчката към цилиндър Г, бутна масивната врата и влезе в станцията.

Вътре цареше сумрак. Стените бяха покрити със странни, зеленикави водорасли.

На близката койка лежеше Хари, в безсъзнание, с включена в ръката система. Норман издърпа иглата и от раната бликна тъмна кръв. Сграбчи Хари за раменете и го разтърси, опитвайки се да го събуди.

Клепачите на Хари трепнаха, но други реакции нямаше. Норман го вдигна, намести го на рамо и направи няколко крачки.

— Норман, не биваше да идваш — проплака Бет от говорителите.

— Бет, къде си?

На мониторите премигна:

ДЕТОНАЦИЯ СЛЕД 09:32

Броячът продължаваше да се върти. Числата се сменяха с главоломна скорост.

— Вземи Хари и тръгвай, Норман. Вървете и двамата. Мен оставете.

— Кажи ми къде си, Бет.

Насочи се към коридора за цилиндър В. Никъде не я виждаше. Отпуснат безжизнено на рамото му, Хари затрудняваше минаването през тесните врати.

— Това няма да помогне с нищо, Норман.

— Стига, Бет…

— Знам, че съм лоша, Норман. Но нищо не може да се направи.

— Бет… — чуваше гласа й в шлемофоните, но нямаше никаква възможност да определи къде е. Не можеше да рискува и да свали шлема. Не сега.

— Заслужавам да умра, Норман.

— Престани, Бет.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДЕВЕТ МИНУТИ.

Появи се нов тревожен сигнал, който постепенно се усилваше и ставаше все по-настойчив.

Намираше се в цилиндър Б, сред плетеница от кабели и тръби. Доскоро чист и спретнат, сега цилиндърът бе покрит с познатите вече лепкави, зеленикави водорасли. Тук-там се виждаха купчини от мъхести нишки. Цилиндър Б беше заприличал на блато в джунглата.

— Бет…

Тя не отговори. Трябва да е някъде тук, помисли си Норман. Цилиндър Б от самото начало беше любимото място на Бет, от тук можеше да бъде контролирана цялата станция. Норман спусна Хари на пода и го опря на стената. Но стенаха беше хлъзгава, Хари се свлече встрани и главата му се блъсна в пода. Хари се закашля и отвори очи.

— Майчице! Норман?

Норман вдигна ръка и даде знак на Хари да мълчи.

— Бет? — извика Норман.

Никакъв отговор. Норман се промъкна между покритите със слуз тръби.

— Бет?

— Остави ме на мира, Норман.

— Не мога да го направя, Бет. Ще взема и теб.

— Не. Аз оставам тук, Норман.

— Бет, — повика я той, — нямаме време за това.

— Оставам, Норман. Заслужавам да остана.

Най-сетне я видя.

Беше се свила в дъното, сред тръбите и плачеше като дете. В ръцете си стискаше един от харпуните с експлозивни глави. Погледна го разплакано.

— О, Норман — рече тя. — Искаше да ни изоставиш…

— Съжалявам. Сгреших.

Той закрачи към нея, с протегнати ръце. Бет размаха отчаяно харпуна.