Майкъл Крайтън - Сфера

Ала виждаше единствено бледата жълтеникава светлина вътре в станцията. Почувства се разочарован.

— Норман.

— Да, Бет.

Странно, но му беше приятно да разговаря с нея. Беше поставил ръцете си върху пулта за управление, готов да подаде команда за изплаване. Вече нищо не би могла да му стори.

— Норман, ти наистина си едно мръсно копеле.

— Ти се опита да ме убиеш, Бет.

— Не исках да те убия. Нямах друг избор, Норман.

— Да, добре. Аз също. Нямам друг избор — той почувства нарастваща увереност. Поне един от тях трябва да оцелее. По-добре от нищо.

— И просто ще ни изоставиш?

— Точно така, Бет.

Ръката му се премести над възходящия потенциометър. Нагласи го на 6.6 фута. Беше напълно готов да поеме нагоре.

— Значи ще избягаш, така ли? — в гласа й прозвуча съжаление.

— Точно така, Бет.

— Ти, дето през цялото време ни опяваше как трябвало да се държим заедно тук долу?

— Съжалявам, Бет.

— Сигурно много те е страх, Норман.

— Въобще не ме е страх.

Наистина, беше по-уверен и силен от когато и да било, разглеждаше пулта и променяше необходимите показатели. От много дни насам не се бе чувствал толкова добре.

— Норман — рече тя. — Моля те, помогни ни. Моля те.

Думите й проникнаха дълбоко в него, пробуждайки позабравени чувства — състрадание, професионална гордост, обикновено човешко милосърдие. За миг Норман изпита объркване, разколебани бяха силата и увереността му. Но после разтърси глава и се стегна. Тялото му отново се изпълни с предишната мощ.

— Съжалявам, Бет. Прекалено късно е вече.

Той натисна „изплаване“, помпите подеха с рев изхвърлянето на баласта, а „Подводна звезда III“ се залюля. Станцията се плъзна надолу и Норман пое към повърхността, на хиляда фута над него.

Черна вода, никакво усещане за движение, освен данните от индикаторите на пулта. Норман се зае да преразглежда събитията от последните дни, сякаш вече се приготвяше за среща с експертите от Флотата. Правилно ли бе постъпил, като остави другите долу?

Несъмнено да. Сферата беше извънземен обект, който даряваше човек със силата да материализира своите мисли. Дотук добре, само че, оказваше се, че в мислите си, хората винаги са раздвоени. Сякаш притежават два различни мозъка. Единият, съзнателният, подлежи на контрол и не представлява никакъв проблем. Но подсъзнателният, необуздан и забравен, се оказваше опасен и разрушителен, когато неговите творения излизаха на бял свят.

Нещастието при хора от типа на Хари и Бет беше, че като личности те бяха крайно неуравновесени. Техните съзнателни мозъци бяха претрупани с работа, но те не си бяха направили труда да изследват своето подсъзнание. Именно по това Норман се отличаваше от тях. Като психолог, той бе добре запознат с процесите в подсъзнанието. Там за него нямаше тайни.

Ето защо Хари и Бет сътворяваха чудовища, но не и Норман. Норман познаваше своето подсъзнание. И там не го дебнеха никакви чудовища.

Не, грешиш.

Норман се стресна от тази неочаквана мисъл. Ами ако наистина грешеше? Замисли се и накрая реши, че е постъпил правилно. Бет и Хари представляваха заплаха с онова, което техните мозъци бяха в състояние да създадат. При Норман беше друго. Норман познаваше добре себе си, за разлика от тях.

Страховете, които ще бъдат пробудени при подобна среща са непознати за нас и не могат да бъдат прогнозирани предварително. Най-вероятната последица от контакта ще е чувството на неописуем ужас.

Отново си припомни този откъс от неговия собствен доклад. Защо ли се сещаше тъкмо сега? Изминали бяха много години, откакто го бе написал.

При подобни екстремни обстоятелства способността за вземане на решения е силно ограничена.

И въпреки това, Норман не беше уплашен. Ни най-малко. Изпитваше увереност и сила. Имаше готов план, който скоро щеше да изпълни успешно. Защо му трябваше да си спомня за оня доклад? По онова време направо се беше изстискал докато го напише, гърчеше се над всяко изречение… защо се връщаше към него точно сега? Имаше нещо, което го притесняваше.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ШЕСТНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Норман прегледа индикаторите пред него. Намираше се на дълбочина деветстотин фута и се издигаше бързо. Връщане назад нямаше.

Защо въобще трябва да мисли за връщане назад?

Откъде му хрумна тази мисъл?

Докато се носеше нагоре в непрогледния мрак, той усещаше нарастващо раздвоение, някаква почти шизофренична вътрешна разслоеност. Нещо не беше наред, чувстваше го. Нещо беше пропуснато.