Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

— Не само това. Много от тях са по пижами. Снощи беше студено. Поне да бяха се наметнали.

— Може би са бързали.

— Защо? — попита Бъртън.

— За да видят нещо — предположи Стоун и сви безпомощно рамене.

Бъртън се наведе над първото срещнато тяло.

— Странно, виж как се държи за гърдите. Повечето са застинали в такава поза.

Стоун се огледа и видя, че наистина много от тях се държаха за гърдите, някои впили пръсти, други само допрели ръце.

— Не изглежда да ги е боляло. Лицата им са съвсем спокойни.

— По-скоро учудени, като че ли нещо ги е поразило както си вървят. И всички са се хванали за гърдите.

— Коронарна смърт? — попита Стоун.

— Съмнявам се. Тя е болезнена — щеше да има на лицето им поне гримаса. И при белодробна емболия 4 4 ??? също.

— Но ако е било мигновено, не са имали време да…

— Може би. Според мен са умрели безболезнено. Което значи, че са се хванали за гърдите, защото…

— Не са могли да дишат — довърши Стоун.

Бъртън кимна.

— Възможно е това да е задушаване. Бързо, безболезнено, почти мигновено, но се съмнявам. Ако човек не може да диша, първото нещо, което прави, е да разкопчае всичко, което го стяга, особено на врата и гърдите. Виж онзи мъж. С вратовръзка е, но не я е докоснал. А онази жена там пък е със стегната яка.

След първоначалния шок Бъртън започна да идва на себе си. Започна да мисли трезво. Тръгнаха към фургона, който стоеше на средата на платното, а лампите му все още блещукаха. Стоун се протегна и ги угаси. Бутна вкочанясалото тяло на шофьора и прочете името му на джоба на куртката.

— Шоун.

Човекът, който стоеше вцепенен на задната седалка, беше редник с фамилно име Крейн. И двете тела бяха съвсем изстинали. Стоун кимна към радиоуредбата отзад.

— Дали все още работи?

— Сигурно.

— Тогава да намерим първо спътника, а след това ще се заемем…

Той спря и се вторачи в лицето на Шоун, който явно бе рухнал на кормилото с цялото си тяло в момента на смъртта. На лицето му имаше голяма елипсовидна драскотина, която стигаше до края на носа.

— Нищо не разбирам — озадачи се Стоун.

— Защо, какво? — попита Бъртън.

— Погледнете тази рана.

— Много е чиста — отбеляза Бъртън, — необикновено чиста. Изобщо не е кървила.

Изведнъж Бъртън разбра. Той искаше да си почеше главата, но ръката му срещна пластмасовата обвивка на костюма.

— Такава рана — каза той — означава скъсани капиляри, раздробена кост, скъсани вени — би трябвало да има ужасно много кръв.

— Точно така. Би трябвало, а погледнете и другите, дори онези, на които лешоядите са разкъсали месото — не кървят изобщо.

Бъртън гледаше с растящо удивление. По телата нямаше и капчица кръв. Как не бяха забелязали това преди.

— Сигурно механизмът на действие е такъв, че…

— Да — каза Стоун, — може би сте прав. — Той извлече Шоун от вагона. — Хайде да отиваме да търсим този проклет спътник. Почнах да се тревожа.

Бъртън отиде отзад, изтегли Крейн през задната врата и седна на неговото място. Стоун опита да запали, но моторът не включи.

После опита пак и каза:

— Нищо не разбирам, акумулаторът е изтощен, но все пак трябваше да дава поне искра.

— Има ли бензин? — попита Бъртън.

След малка пауза Стоун изруга високо. Бъртън се усмихна и изпълзя от задната седалка. Отидоха до бензиностанцията, намериха един варел, напълниха го с помпата, като изгубиха няколко минути, докато разберат как се работи с нея, домъкнаха го до фургона, напълниха резервоара и Стоун опита пак.

Този път моторът запали.

— Да тръгваме — каза Стоун.

Бъртън се промъкна пак отзад, включи електронното устройство и антената започна да се върти. Той чу слабия сигнал на спътника.

— Сигналът е слаб, но още се различава. Звукът идва някъде отляво.

Стоун включи на скорост. Тръгнаха надолу, като заобикаляха телата. Звукът се усилваше. Продължиха до главната улица, край бензиностанцията и универсалния магазин. Изведнъж сигналът стана много слаб.

— Отдалечихме се. Обърнете.

Стоун се позабави, докато превключи на заден ход, после се върнаха обратно, като се водеха по силата на звука. Минаха петнадесет минути, докато установят мястото, откъдето идваха сигналите. То беше на север, в покрайнините на града.

Накрая спряха пред едноетажна дървена къща. Табелката с надпис „Д-р Алън Бенедикт“ поскърцваше на вятъра.

— Разбира се — каза Стоун, — те са го занесли на доктора.

Двамата слязоха от фургона и влязоха в къщата. Предната врата беше отворена и се блъскаше напред-назад. Влязоха във всекидневната. Тя беше съвсем празна. Вдясно се намираше кабинетът.