Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

После, патологът Бъртън от Хюстън. Стоун никога не го беше обичал кой знае колко, но признаваше таланта му на учен. Бъртън и Стоун бяха различни. Докато Стоун беше организиран, Бъртън бе разпилян. Стоун умееше да се контролира, Бъртън действаше импулсивно. Докато Стоун беше уверен, Бъртън бе нервен, страхлив, сприхав. Викаха му „Спънатия“, отчасти задето непрекъснато се спъваше в развързаните връзки на обувките си и размъкнатите маншети на панталоните си и отчасти заради способността му да се натъква, без да иска, на най-важни открития.

В групата беше и Кърк, антропологът от Йейл, който явно нямаше да може да присъства, ако разбира се, сведенията бяха верни. Стоун знаеше, че щеше да му липсва неговото присъствие. Кърк беше зле информиран и доста суетен човек, но като че ли съвсем случайно притежаваше изключително логичен ум. Беше способен да схване най-важните моменти от даден проблем и да ги използва така, че да получи необходимия резултат. Въпреки че не можеше никога да свърже двата края на собствения си бюджет, математиците често го молеха за помощ при разрешаването на най-абстрактни задачи.

Стоун щеше да чувства липсата на такъв именно логичен мозък. По всяка вероятност петият човек нямаше да може с нищо да им помогне. Стоун се намръщи, като си помисли за Марк Хол. Всъщност те направиха компромис, като го допуснаха в групата. Стоун би предпочел да има опитен специалист по обмяната на веществата, а не хирург, какъвто с неохота трябваше да приемат. Оказаха им голям натиск от Министерството на отбраната и Комисията по атомна енергия — там много силно вярваха в хипотезата за решаващия глас на случайния човек, и в края на краищата Стоун и другите трябваше да отстъпят.

Стоун не познаваше добре Хол, чудеше се какво ли е казал, като са му съобщили за тревогата. Той не можеше и да предполага, че имаше голямо забавяне при осведомяването на останалите от групата. Не знаеше например, че патологът Бъртън беше уведомен едва в пет часа сутринта, а Питър Ливит, микробиологът — чак в шест и тридесет — в момента, когато пристигна на работа в болницата.

А Хол беше повикан в седем и пет сутринта.

По-късно именно Марк Хол беше казал: „Страшна история. В миг като че ли някой ме грабна от най-обикновеното всекидневие и ме хвърли в най-необикновения свят.“

В шест часа и четиридесет и пет минути Хол се миеше в предоперационната стая — приготвяше се за първата си за деня операция и се шегуваше със своя асистент.

После влезе в операционната, като държеше ръцете си напред. Сестрата му подаде кърпа и той се избърса. Другият асистент вече приготвяше болния за операция, мажеше го с йод и разни други дезинфекционни препарати. Имаше и още една сестра. Поздравиха се.

В болницата Хол беше известен като експедитивен, раздразнителен, необикновен хирург. Оперираше бързо, почти два пъти по-бързо от другите. Когато работата вървеше гладко, той се шегуваше и смееше, докато оперираше, пускаше закачки по адрес на асистентите, сестрите и анестезиолога. Ако нещо не беше в ред обаче, ако вървеше бавно и трудно, Хол можеше да стане страшно раздразнителен.

Както повечето хирурзи, държеше на реда. Всичко трябваше да се прави по установения ред и по установения начин. Всяко отклонение от правилото го изваждаше от равновесие.

Всички знаеха това и когато забелязаха Ливит в галерията за наблюдение са изплашиха. Ливит включи микрофона, който свързваше галерията с операционната, и каза:

— Здравей, Марк.

Хол покриваше пациента със зелен стерилен чаршаф, като остави отвор на корема. Той погледна изненадано нагоре:

— Здравей, Питър.

— Съжалявам, че те безпокоя, но е много спешно.

— Трябва да почакаш. Почвам операция.

Той свърши с увиването и поиска скалпела. Опипа стомаха, за да види къде да започне разреза.

— Не може да се чака.

Хол спря. Остави скалпела и погледна нагоре. Последва дълго мълчание.

— Какво, дявол да го вземе, означава това „не може да се чака“?

Ливит запази спокойствие.

— Трябва да прекъснеш. Спешно е.

— Слушай, Питър. Имам пациент. Дадена му е упойка. Трябва да започвам, не мога просто така…

— Кели ще направи операцията.

Кели също беше хирург в болницата.

— Кели ли?

— Той вече се мие — каза Ливит. — Всичко е уредено. Очаквам те в съблекалнята след тридесет секунди.

И след това си тръгна.

Хол изгледа в недоумение всички в стаята. Никой не помръдна и не проговори. След минута свали ръкавиците си и излезе, като по пътя изруга високо.