Майкъл Крайтън - Жертвата

И накрая Чарли Дейвънпорт, кисел, чорлав и вече дебел на трийсет години. Бавен и тромав, той сякаш спеше с дрехите си и между другото често го правеше след някое маратонско програмиране. Чарли бе работил при Джон Холанд в Чикаго и Дойн Фармър в Лос Аламос. Беше специалист по генетични алгоритми, ония програми, които имитират естествения подбор. Но бе досадна личност — тананикаше, сумтеше, приказваше си под нос и шумно пърдеше. Екипът го търпеше само заради изключителния му талант.

— Наистина ли се налага цели трима души да работят върху този проблем? — попита Рики, след като се ръкувах с всички.

— Да — отвърна Боби, — наистина се налага, защото е сложно.

— Защо?

— Ами, след сутрешната случка започнах да проверявам сензорите и ми се стори, че не са калибрирани правилно. Обаче тъй като никой не излиза навън, въпросът е дали ние разбираме данните им грешно, или самите сензори са повредени. Или пък просто не са настроени към тукашната техника. Мей познава тия сензори, работила е с такива в Китай. В момента коригирам кода. А Чарли е тук, защото не иска да си отиде и да ни остави на мира.

— Глупости, имам си и по-приятна работа — възрази Чарли. — Обаче аз съм написал алгоритъма, който контролира сензорите, и след като те свършат, трябва да го оптимизираме. Просто чакам да престанат да се мотаят, за да мога да го оптимизирам. — Той изгледа Боби многозначително. — Тия двамата не могат да оптимизират и най-простия код.

— Боби може — отвърна Мей.

— Да, ако му дадеш половин година.

— Деца, деца — намеси се Рики. — Хайде да не правим сцени пред нашия гостенин.

Учтиво се усмихнах. Всъщност не слушах какво говорят. Просто ги наблюдавах. Това бяха трима от най-добрите ми програмисти — и когато работеха при мен, бяха самоуверени до арогантност. Ала сега останах поразен от нервността им. Като се замислех, Роузи и Дейвид също бяха нервни.

Чарли затананика, както обикновено.

— Уф! — изпъшка Боби Лембек. — Би ли му казал да млъкне?

— Чарли, знаеш, че сме разговаряли за тананикането — предупреди го Рики.

Чарли продължаваше.

— Чарли.

Той театрално въздъхна и престана да си тананика.

— Благодаря — натърти Боби.

Чарли пак въздъхна и вдигна очи към тавана.

— Добре — каза Рики. — Бързо довършете и се връщайте по местата си.

— Ясно.

— Искам всички да са по местата си колкото се може по-скоро.

— Добре — отвърна Боби.

— Говоря сериозно. По местата си.

— За Бога, Рики, добре, добре. Стига си приказвал. Остави ни да работим.

Оставихме тримата програмисти и Рики ме заведе в някакво малко помещение.

— Когато работеха при мен, тия хлапета не бяха такива — отбелязах аз.

— Знам. В момента всички сме малко нервни.

— И защо?

— Заради това, което става тук.

— И какво става тук?

Той спря пред една кабинка в дъното на стаята.

— Джулия не ти е казала, защото е секретно. — Рики пъхна електронна карта в слота до вратата.

— Секретно ли? Как може медицинските видеосистеми да са секретни?

Вратата се отвори и влязохме. Тя се затвори след нас. Видях маса, два стола, компютърен монитор и клавиатура. Рики седна и незабавно започна да пише.

— Проектът за разработване на медицинска видеосистема беше само следствие — каза той. — Дребно търговско приложение на технологията, която проектирахме.

— Аха. И тя е?

— Военна.

— Значи „Займос“ работи за Пентагона, така ли?

— Да. По договор. — Той замълча за миг. — Преди две години военните разбрали от опита си в Босна, че ще имат огромна полза от летящи роботи, които да излъчват на живо картина от бойното поле. Тези летящи камери щели да намерят различно приложение в бъдещите войни. Можели да се използват за разкриване на местонахождението на вражеските войски дори когато те се крият в джунглата или в сгради, за контролиране на самонасочващи се ракети и така нататък. Командирите на земята можели да получат каквито образи искат, в какъвто искат спектър — видим, инфрачервен, ултравиолетов. Излъчването на живо щяло да е изключително важно средство в бъдещите войни.

— Ясно.

— Но тези автоматични камери очевидно са уязвими — продължи Рики. — Можеш да ги сваляш като гълъби. Военните искаха камера, която да не може да бъде улучена. Представяха си нещо съвсем малко, може би колкото водно конче. Само че имаше проблеми с електрозахранването, с малките контролни повърхности и с контраста при тези миниатюрни обективи. Трябваше им по-голям обектив.