Майкъл Крайтън - Жертвата

— Добре ли се чувствате?

— Да, струва ми се.

— Не ви ли сърби?

— Не.

— Хубаво. Защото някои са алергични към дезинфектанта. Обаче трябва да го правим, заради хигиената.

Кимнах. Очевидно процедурата премахваше праха и други замърсители. Течността беше силно летлива, изпаряваше се при стайна температура и отстраняваше микрочастиците от тялото и дрехите ми. Въздушните струи и вакуумът довършваха процеса.

— Аз съм Винс Рейнолдс — представи се мъжът, но не ми подаде ръка. — Казвай ми Винс. А ти си Джак, нали?

Потвърдих.

— Добре, Джак, очакват те, така че да започваме. Трябва да взимаме предпазни мерки, защото това е среда със силно магнитно поле, над трийсет и три тесла 4 4 ??? . — Той вдигна една картонена кутия. — Сега си свали часовника.

Оставих часовника си в кутията.

— И колана.

Свалих си колана.

— Бижута? Гривна? Верижка? Декоративни игли или медали? Медицински устройства?

— Не.

— Метални предмети в тялото ти? Стари рани, куршуми, шрапнели? Нямаш ли? Гвоздеи за счупени крайници, изкуствени бедрени или коленни стави? Изкуствени клапи, хрущяли или имплантанти?

Отговорих, че нямам такива неща.

— Е, още си млад — рече той. — Ами сакът ти? — Винс ме накара да извадя всичко и да го подредя върху една маса, за да може да го претърси. Носех много метал: друг колан с метална тока, нокторезачка, кутия крем за бръснене, самобръсначка и ножчета, джобно ножче, дънки с метални капси.

Той взе ножа, дънките и колана, но ми върна останалото.

— Можеш да си прибереш багажа. Слушай сега. Сакът ти отива в жилищния блок, но никъде другаде. Нали така? Ако се опиташ да изнесеш метални предмети оттам, на изхода има аларма. Обаче гледай да не я задействаш. Щото като предпазна мярка изключва магнитите и ни трябват около две минути, за да ги включим. Техниците се побъркват, особено ако в момента работят. Това проваля всичките им усилия.

Отвърнах, че ще се опитам да не забравя.

— Ще прибереш останалите си вещи ей там. — Той кимна към стената зад мен. Видях десетина малки сейфа с електронно заключване. — Сам ще настроиш комбинацията и ще заключиш сейфа. — Винс се обърна настрани, за да ме остави да го направя.

— Няма ли да ми трябва часовник?

Той поклати глава.

— Ще ти дадем часовник.

— Ами колан?

— Ще ти дадем и колан.

— Ами лаптопът ми? — попитах аз.

— В сейфа — отвърна Винс. — Освен ако не искаш да изтъркаш харддиска си с магнитното поле.

Прибрах лаптопа при останалия си багаж и заключих вратата. Почувствах се странно гол, като човек, който влиза в затвора.

— Не искаш ли да ми вземеш и връзките на обувките? — пошегувах се аз.

— Не. Задръж си ги. За да можеш да се обесиш, ако се наложи.

— Защо?

— Нямам представа. — Той сви рамене. — Обаче тия, дето работят тук, до един са шантави, мама му стара. Произвеждат мънички нещица, дето не мож ги видя, и бърникат молекули и други гадости. И тая напрегната работа ги побърква. До един. Пълни откачалки. Насам.

Минахме през поредната стъклена врата. Този път обаче нямаше струи.

Влязохме в електростанцията. Под сините халогенни лампи видях грамадни метални тръби, високи три метра, и керамични изолатори с диаметър колкото мъжки крак. Всичко жужеше. Усетих слабо вибриране под краката си. Навсякъде имаше знаци с червена мълния и надпис „Внимание: високо напрежение“.

— Тук използвате много електричество — отбелязах аз.

— Колкото малък град — отвърна Винс и посочи един от знаците. — Гледай сериозно на тия неща. Преди време често избухваха пожари.

— Защо?

— В сградата имаше плъхове. Гадинките постоянно се пържеха. Буквално. Не понасям вонята на горяща козина на плъх, а ти?

— Не знам как вони горящ плъх.

— Вони както можеш да си представиш.

— Аха. И как са проникнали вътре плъхове?

— През отходните тръби. — Сигурно съм изглеждал изненадан, защото Винс прибави: — о, не знаеш ли? Плъховете постоянно го правят — малко плуване и са вътре. Естествено, ако се случи да седиш на тоалетната чиния, няма да ти е много приятно. — Той отсечено се засмя. — Проблемът е, че строителите не са изкопали септичната яма достатъчно дълбоко. Та както и да е, плъховете са проникнали вътре и откакто съм тук, имахме няколко такива инцидента.

— Какви инциденти?

Винс сви рамене.

— Опитали са се да направят сградите идеални — отвърна той. — Защото работят с ония миниатюрни нещица. Обаче светът не е идеален, Джак. Никога не е бил. И няма да бъде.