Гордън Диксън: Последната енциклопедия

У него се надигна ужасно чувство на съпротива и ярост, че подобно нещо е могло да се случи, и то бе яхнало енергийната вълна на тази ярост, докато стените наоколо засияха с червенината на нагрято желязо, неговото обучение се задейства отново и го подтикна към по-нататъшни действия.

Под влияние на волята, съзнанието му се стегна, съсредоточи се върху проблясващата точка светлина от единия ъгъл на една платформа и се приближи към нея, докато тя не стана единственото нещо, което той виждаше. Използвайки тая точка като врата и благодарение на екзотичното си обучение, умът му премина към нещо, което донякъде беше автохипноза, а донякъде — освобождаване на един пряк канал от неговото съзнание към собственото му подсъзнание. Зрителното му поле се промени от точката светлина, и Хал отново видя стаята. Само че този път изглеждаше, че на платформите седят три фигури. Това бяха Уолтър, Малачи и Авдий.

Разбира се, мъжете, които го бяха отглеждали и възпитавали, не бяха в действителност тук. Хал знаеше това. Дори когато им заговори, той осъзнаваше, че всъщност му отговарят не те, а техни образи, създадени от въображението му въз основа на безбройните му спомени за техните становища и реакции, които бе наблюдавал по време на съвместния живот. Всъщност сега му въздействаше неговата собствена представа за тях — техните думи, които той знаеше, че биха казали, ако можеха да бъдат с него сега. Този метод бе умение, вкарвано капка по капка, именно за моменти като настоящия — когато щеше да има нужда от тяхната помощ, а те вече нямаше да са около него, за да му я дадат. Ала в тази първа секунда, когато Хал ги погледна, той хвърли в очите им не вик за помощ, а обвинение.

— Не биваше да го правите! — Той почти се разрида. — Позволихте им да ви убият и ме оставихте сам, а не биваше да го правите!

— О, Хал! — Гласът на Уолтър бе пълен с болка. — Налагаше се да те защитим.

— Не съм ви молил да ме защитавате! Не искам да ме защитавате. Исках ви живи! А вие им позволихте да ви убият. Оставихте ги да ви застрелят!

— Момче — рязко каза Малачи, — ти беше подготвен за този ден. Научихме те, че е възможно да стане нещо такова и какво трябва да правиш, когато се случи.

Хал не отговори. Беше разтворил вратата пред своята мъка и тя го бе овладяла изцяло. Той се сви на кравай в края на леглото с лице към тях и заплака.

— Аз не знаех… — хълцаше Хал.

— Дете — рече Авдий, — ти си обучен как да се справяш с болката. Не се бори с нея. Приеми я. За човека, който е отвъд тия неща, болката не променя нищо.

— Но аз не съм отвъд тях. — В страданието си Хал се люшкаше ритмично напред-назад на ръба на леглото.

— Авдий е прав, Хал — меко каза Уолтър. — Учихме те и ти знаеш как да се справиш с този момент.

— Никой от вас не го е грижа… вие не разбирате. — Хал продължаваше да се люшка напред-назад.

— Естествено, че разбираме. — В гласа на Уолтър прозвуча нотка на състрадание, предизвикано от страданието на Хал. — Ние бяхме единственото семейство, което си имал, и сега ти се струва, че нямаш никого. Имаш чувството, че са ти отнели всичко. Само че не е така. Ти все още имаш семейство — едно огромно семейство, включващо цялото останало човечество.

Люлеейки се, Хал поклати отрицателно глава — назад-напред, напред-назад.

— Но ти имаш семейство — каза Уолтър. — Да, аз знам това. В тоя миг ти си мислиш, че никой от четиринадесетте свята не може да заеме мястото на онези, които си загубил. Но и това ще стане. У хората ще намериш всичко. Ще намериш такива, дето те мразят, и такива, които те обичат — а и такива, които ти ще обикнеш. Зная, че точно сега не можеш да повярваш, но и това ще стане.

— И освен това съществува нещо повече от любовта — изведнъж се обади Малачи. — Сам ще откриеш това. За да можеш да постигнеш това, което е нужно, в крайна сметка може би ще трябва да минеш без любов.

— Това ще стане — рече Авдий, — ако Бог пожелае. Но засега няма защо детето да се изправя пред това изпитание. Остави го за бъдещето, Малачи.

— Бъдещето е тук — изръмжа Малачи. — Той няма да надвие силите, които са срещу него, като седи на леглото и реве. Момче, я се стегни. — Заповедта беше строга, ала не и тонът, с който тя бе произнесена. — Живите трябва да се грижат за живите, та дори ако тези живи са самите те.

— Хал — каза Уолтър, все още кротко, ала настойчиво. — Малачи е прав и Авдий също е прав. Както си се вкопчил сега в мъката си, само отлагаш момента, когато ще трябва да помислиш за по-важни неща.