Гордън Диксън - Разрушителят на светове

— Ти май замръзна? — Джошуа отвори отново сандъка си и метна към Блейс нещо тъмно и меко. — Сложи и този пуловер, малко се е протъркал на лактите, но нищо, ще ти помогна да го закърпиш. Можеш ли да плетеш? Не можеш? Ние всички умеем, иначе през зимата ще пукнем от скука. Ще те науча, много е лесно.

Той затвори сандъчето и го тикна под кревата. През това време Блейс облече пуловера и както очакваше, той му беше доста голям и се налагаше да навие нагоре ръкавите.

— Хайде, бързо на масата — каза Джошуа. — Уил ще я подреди, а баща ни тъкмо ще е свършил с молитвите. Той сега си е в стаята, наваксва. За да може да те посрещне, му се наложи да пропусне две молитви.

— Две молитви ли? — попита Блейс.

— Да. — Джошуа го изгледа почти толкова объркано, колкото и самия Блейс гледаше него. — Нима там, откъдето идваш, не се събирахте за молитва? Ние се молим четири пъти дневно: сутринта, като станем, по пладне, преди обяд, и преди да си легнем. Някои църкви изискват да се молиш по шест, дори седем пъти дневно, но ние не правим така. Татко казва, че са се навъдили страшно много вероотстъпници. Но нищо не може да се направи. Ние принадлежим към Църквата на Истинското Евангелие и Верния Път.

Последните няколко думи на Джошуа сякаш отекнаха в главата на Блейс, и надежда стопли сърцето му — ето нещо, което го привличаше, нещо, в което би могъл да повярва. Да вярваш, че има една истина за всичко живо, че имаш сигурност и стабилност…

Размишлявайки върху това, той тръгна след Джошуа. Както братовчед му бе предсказал, масата вече беше сложена и ги очакваше. Покривката още пазеше следи от първоначалния си вид — червено-бяло каре, но от многото пранета беше избеляла и сега изглеждаше почти бяла. Приборите на масата бяха дървени, саморъчно издялкани лъжици и вилици. Имаше и ножове, които бяха доста остри всъщност и Блейс случайно се поряза, докато се хранеха.

— Е, как е? — попита Хенри. — Добре, добре. Сядайте. А ти, Уил, ще ни сервираш.

Пред Блейс се озова голямо дървено блюдо с парче месо, което изпускаше странен растителен аромат, но ухаеше толкова вкусно, че момчето изведнъж разбра колко е гладно. То си спомни, че откакто слезе от космическия кораб, през целия дълъг ден не е яло нищо.

Тъкмо се беше хванал за лъжицата, когато забеляза, че всички седят, събрали ръце за молитва, и очакващо гледат Хенри. Когато на всеки беше сервирано и Уил също седна, чичо му рече:

— Благодаря ти, Уил.

— Господи, благодарим ти за храната, която ни даваш. За всичко, което получаваме… — чистия, висок глас на Уил бе изпълнил стаята. Момченцето продължи да казва молитвата с изключително сериозен вид, съзнавайки значението й, като влагаше цялата сила на вярата си във всяка произнесена от него дума.

Гледайки го, на Блейс му се струваше, че в момента Уил не само благодари на Бога, в който вярваше, а като че ли води разговор с нещо невидимо и всемогъщо. То сякаш витаеше около тях, тук, в стаята и внимателно следеше всяка дума, казана от малкия, сякаш претегляше тяхната искреност и вяра.

Всичко това направи силно впечатление на Блейс. Като тъмен и могъщ поток бликаше вярата им, те наистина дълбоко и безрезервно се уповаваха на религията си!

Най-накрая Уил свърши с молитвата, но никое от момчетата дори не шукна, докато Хенри не посегна към лъжицата си.

— Сега ще ядем — каза той. — Джошуа, подай хляба и кашкавала на братовчед си.

Чак сега Блейс забеляза, че на масата имаше още две чинии: в едната имаше дебело нарязани филии от тъмен, зле оформен хляб, а във втората — кубчета блед кашкавал. Той пое чиниите от Джошуа.

— Благодаря ти, Джошуа.

— Тук е прието да се казва „Благодаря на Бога“ — отбеляза веднага Хенри. — Запомни това, Блейс.

— Да, чичо — кимна Блейс. — Благодаря на Бога за храната.

След което той си взе хляб, две парченца кашкавал и върна блюдата на Джошуа, който тутакси ги предаде на Хенри, без да си сложи нищо. Блейс с учудване забеляза слабата, едва доловима усмивка, отправена към по-големия син, която се появи върху лицето на бащата.

— Блейс днес е наш гост, Джошуа — каза Хенри, — и тъй като ти си по-големия, аз те помолих да поднесеш първо на него. Но много ми е драго, че после си помислил първо за мен, а не за себе си.

И след като си сипа, каквото искаше, той подаде чрез Джошуа чиниите на Уил, и едва сега те двамата си позволиха да си сипят от това, което бе останало.

Блейс с всички сили се стараеше да направи добро впечатление на останалите, а най-вече — на Хенри, макар че той не приличаше на човек, който би се поддал лесно на нечие влияние. Момчето се надяваше да успее със същата тактика, с която неведнъж бе манипулирал познатите на майка си. Отначало ги очароваше с любезно и учтиво внимание, а после използваше слабостите им, за да ги разиграва.