Гордън Диксън: Войнико, не питай!

Помислих си за онова място сред мълниите, което бях видял, когато Падма бързо приближи пръста си към лицето ми. И независимо колко слаб, разбит и победен се чувствах, самата мисъл да се опитам отново да вляза в зоната на битката ме изпълни с болезнена безнадеждност. Вече нямах силата да застана лице в лице със светкавиците. А може би и никога не съм я имал.

— Той беше воин на своя народ, който е Божи народ, и воин на Господа — четеше молитвата далечен, самотен глас, който едва се чуваше. — И с нищо не съгреши пред Господа, който е наш Бог и Повелител на силата и истината. Нека ни напусне и се влее в редиците на тези, които разкъсвайки маската на живота, ще бъдат благословени и ще пребъдат в Царството Небесно.

Като чух тези думи, внезапно ме обхвана чувството, че съм се върнал в къщи, че без съмнение съм се завърнал във вечния дом на непоколебимата вяра на моите праотци. Попаднах в редиците на тези, които никога не биха се поколебали. Без да трепна, тръгнах с тях напред. Точно тогава усетих, че съм бил длъжен да разбера Джеймтън, когато бяхме сами в стаята и той правеше своя избор на живот и смърт. Това усещане се задържа само един миг, но и той беше достатъчен.

Чух се да казвам на Падма:

— Действайте.

И видях пръста му бързо да се приближава към мен.

Попаднах в тъмнина — в тъмнина и гняв. Това беше мястото с мълниите, но вече не се виждаха истински мълнии. Имаше непрекъснат грохот, разпилени облаци, ураган и гъста мъгла. Подхвърляха ме с цялата си жестокост и гняв, а аз се опитвах да изпълзя, да се изправя и да се добера до светлината и чистия въздух над буреносните облаци. Собствените ми усилия обаче не бяха достатъчни и аз се сгромолясах надолу, без да мога да се издигна… и чак тогава разбрах.

Това беше моят вътрешен ураган, който сам бях създал. Беше моят вътрешен гняв, жестокост и стремеж към отмъщение и унищожение, които бях възпитавал у себе си през всичките тези години. И както аз използвах тази сила против другите, така сега тя се бе обърнала срещу мен, душеше ме и ме отнасяше все по-надолу в гъстия мрак.

Падах, защото тази сила бе по-голяма от моята. Продължавах да падам, но когато се озовах в пълен мрак и бях готов да се предам, внезапно открих, че не мога. Нещо в мен не искаше да се предава. То продължаваше упорито да се сражава. И сега — чак сега! — разбрах какво е то.

Точно него Матиас така и не успя да убие. Това беше Земята и стремящото се напред човечество. Там бяха Леонид и неговите триста спартанци, защитаващи Термопилите. Там бяха и скитащите из пустинята израилтяни, и преминаването на Червено море. Там беше и Партенонът, извисяващ се на Акропола близо до Атина и до мрачната къща на чичо ми.

Всичко това беше у мен — непреклонният дух на хората, които и сега не искаха да се предават. Съвсем неочаквано в моя отпаднал, почти победен от бурята дух, потънал в мрака, нещо подскочи от дива радост. Защото видях, че тя е там и ме очаква — онази недостъпна, камениста земя, където въздухът е чист, а всички лъжи и измами са ответи от непреодолимия напор на вярата.

Поради собствената ми слабост се бях опитал да атакувам Джеймтън там, където е най-силен. Точно това имаше предвид Падма, когато ми каза, че съм се сражавал със себе си, макар че срещу мен е бил Джеймтън. Ето защо бях загубил — противопоставил съм с нищо неподкрепеното си неверие на неговата непоколебима вяра. И това познание е било скрито в мен през цялото време!

Вече виждах всичко много ясно. Внезапно чух гласа на Марк Тор, подобен на победен камбанен звън, да ми говори нещо с триумфален тон. Чух и гласа на Лайза, която — чак сега схванах — ме е разбирала много по-добре от самия мен и никога не ме е изоставяла. Лайза. Щом си помислих отново за нея, започнах да ги чувам всичките.

Всички онези милиони, милиарди преплитащи се гласове — гласове на хора още от времето, когато човекът за пръв път се е изправил и е започнал да ходи на два крака. Отново ме заобиколиха — както в деня, когато ги чух в Точката на прехода в Индекс-залата на Последната Енциклопедия. Подхванаха ме като на криле и ме понесоха нагоре, право нагоре, през непрогледния мрак. Чувствах в себе си смелост, подобна на смелостта на Кейси, вяра, подобна на вярата на Джеймтън, и стремеж, подобен на стремежа на Падма.

Всичко, което ми бе натяквал Матиас — завистта и страха от хората от младите светове, — отхвърлих веднъж завинаги. Най-сетне можех да го видя ясно. Ако те наистина имаха по едно нещо, аз потенциално притежавах всичките съставки. Роден на Земята, аз бях коренът, Базовият човек. Същевременно бях част от всички хора от младите светове и нямаше сред тях човек, когото да не мога да разгледам като свое отражение.