Гордън Диксън - Войнико, не питай!

— Вие сте ранен — тихо ми каза тя. — Сигурно сте един от наемниците, които го познават още от Нютон, преди да му заповядат да се върне на Хармония. Неговите родители, които са и мои, биха могли да намерят утеха в Господа, ако се срещнат с вас.

Внезапен порив на вятъра ме опръска с дъждовни капки и леденият му дъх сякаш ме прониза до костите.

— Не! — рязко казах аз. — Не съм наемник. И не го познавам!

Обърнах се и се запровирах през тълпата към изхода на църквата.

След около петнадесет крачки се опомних и забавих крачка. Момичето вече бе потънало в мрака между хората. Бавно стигнах до изхода, където все още имаше места на първите редове зад бариерите. Застанах там и се загледах във влизащите. Прииждаха на вълни, облечени в черните си дрехи, с наведени глави, разговаряйки или молейки се едва чуто.

Останах на мястото си близо до входа, почти вкочанен от студ, и главата ми не можеше да роди нито една мисъл. Налегна ме умората, която бях донесъл от Земята. Около мен продължаваха да говорят. Почти задрямах и изобщо не можех да се сетя защо съм дошъл.

По едно време дочух гласа на момичето и това ме извади от съненото състояние.

— …не си признава, но съм сигурна, че е един от наемниците, които са били с Джеймтън на Нютон. Куца и затова мисля, че е раняван войник.

Гласът беше на сестрата на Джеймтън. Сега говореше доста по-силно, отколкото с мен, непознатия. Събудих се напълно и видях, че стои на не повече от два метра от мен. До нея бяха застанали двама възрастни, в които познах образите от снимката върху бюрото на Джеймтън. Обхвана ме леден ужас.

— Не! — едва не се нахвърлих върху тях. — Не го познавам! Никога не съм го познавал! Не разбирам за какво говорите!

Обърнах се и изскочих от църквата навън, в спасителния дъжд.

Сигурно съм пробягал тридесет-четиридесет крачки, но не чух някой да ме гони и затова спрях.

Тук, навън, бях сам. Облаците бяха станали още по-черни, дъждът рукна с нова сила и почти скри пейзажа около мен. Дори не можех за видя колата, пред която бях застанал. И, разбира се, от църквата също не можеха да ме видят. Вдигнах лицето си и го подложих на водните струи, които се стичаха по бузите и затворените ми очи.

— Значи така — обади се един глас зад мен, — не го познавахте, а?

Тези думи сякаш ме прерязаха и се почувствах като уловен в капан вълк. И също като вълк рязко се обърнах.

— Да, познавах го!

Пред мен стоеше Падма. Синята му дреха, колкото и да бе странно, не беше мокра. Ръцете му, никога недържали оръжие, бяха скръстени върху корема.

Тази част от мен, която в момента се чувстваше като вълк, прецени, че е въоръжен и опасен.

— Вие? Какво правите тук?

— Изчислихме, че ще дойдете на това място — спокойно отговори Падма. — Затова и аз пристигнах. Какво правите вие тук, Тим? Сред тези хора сигурно ще се намерят поне няколко, които са чували слуховете за смъртта на Джеймтън и капитулацията на Сдружението.

— Слухове ли? И кой ги е пуснал?

— Самият вие, с действията си на Света Мария — впи поглед в мен, преди да продължи. — Не знаехте ли, че рискувате живота си с това идване тук?

В първия момент исках да му възразя, но разбрах, че наистина съм го осъзнавал.

— Ами ако някой им каже, че журналистът Тим Олин, правил репортажите на Света Мария, е дошъл тук инкогнито?

Изгледах го уморено и попитах:

— Ще съответства ли на екзотианските ви принципи, ако го направите?

— Разбирате ни погрешно — хладно отвърна Падма. — Ние наемаме войници да се сражават за нас не заради някаква етическа заповед, а защото ако се окажем директно въвлечени във военен конфликт, ще се срути емоционалната ни перспектива.

Вече не изпитвах страх, а само някакво чувство на празнота.

— О’кей, извикайте ги — примирих се аз.

Странните светлокафяви очи на Падма внимателно ме гледаха през пелената на дъжда.

— Не мислите ли, че ако целях това, щях да им се обадя, а не да идвам лично?

— Защо тогава сте дошли? — думите изскърцаха в гърлото ми. — Защо вие от Екзотика толкова се грижите за мен?

— Грижим се за всеки индивид, но преди всичко се грижим за расата като цяло. А вие продължавате да сте опасен за нея. Вие сте непризнат идеалист, Тим, стремящ се към унищожение. Съществува закон за запазване на енергията в плана на взаимодействието между причини и следствия, както и във всяка наука. Вашата склонност към унищожение беше донякъде разклатена на Света Мария. А какво би станало, ако тази склонност се обърне навътре, към вас, или бъде насочена навън, към цялата раса?