Гордън Диксън: Войнико, не питай!

Дъждът вече едва капеше и времето бързо се оправяше. Малкото бледо слънце се показа през облаците и освети паркинга, на който стояхме.

— И двете страни са силни ветрове, които огъват паното на човешките взаимоотношения дори и когато то се тъче в момента. Преди време ви казах, Тим, че за човек като вас няма друг избор, освен да въздейства върху целия план. Просто нямате друг избор, а и ви липсва пълна свобода. Трябва само да вземете решение да насочите силата си в помощ на еволюцията и да се опълчите срещу силата, която й противостои.

Бавно поклатих глава.

— Не, безполезно е. Знаете, че е така. Видяхте го. Аз захвърлих срещу Джеймтън небесата, земята и политиците на четиринадесет свята. И въпреки това той победи. Нищо не мога да направя. Просто ме оставете сам.

— Дори аз да ви оставя, събитията няма го направят. Тим, събудете се и погледнете нещата такива, каквито са. Вече сте в играта. Послушайте ме.

Стори ми се, че странните му очи пак отразиха слънчевата светлина.

— Една сила се вмъкна в плана на Света Мария — частица, съкрушена от лична загуба и ориентирана към жестокост. Това бяхте вие, Тим.

Имах намерение отново да тръсна глава, но разбирах колко е прав.

— Бяхте блокиран от собствените си съзнателни усилия — продължи Падма, — обаче скритата енергия не може дълго да се удържа. Бяхте победен от Джеймтън, но силата, вложена от вас, не престана да действа. Тя просто премина и съхрани своето въздействие върху друг индивид, който сега също тъгува за свой близък човек и възнамерява да наруши общия план.

Облизах устни и попитах:

— Кой е той?

— Ян Грим.

Стоях и го гледах, без да мога да реагирам.

— Ян намери тримата убийци на брат си, скрити в един хотел в Блаувейн. Уби ги със собствените си ръце, като по този начин накара наемниците да се замислят и провали плановете на Синия фронт да извлекат изгода от ситуацията. Но след това подаде оставка и се върна в къщи, на Дорсай. Сега го мъчат същите чувства на горест и печал, каквито мъчеха вас, когато пристигнахте на Света Мария. — Падма направи пауза, преди да продължи: — В момента Ян Грим представлява огромен причинен потенциал. Как ще въздейства отсега нататък върху плана, остава неизвестно. — Направи още една пауза, като внимателно ме наблюдаваше. — Сам виждате, Тим — продължи той след миг, — че хората с вашите способности не могат да се оттеглят просто ей така. Както ви казах, остава ви един избор — да се промените. Трябва ли да ви напомням — гласът му стана по-мек, — че сте зареден с енергия както преди, но този път тя е положителна? Изпитахте с пълна сила ефекта от саможертвата на Джеймтън, който се опита да спаси хората си.

С тези думи сякаш ме удари с юмрук в стомаха — и то силно, както аз ударих Дженъл Марат, когато избягах от лагера на Кейси на Света Мария. И макар че слънцето вече печеше доста силно, започна да ме тресе.

Всичко е точно така. Не можех да го отрека. Докато аз гледах отвисоко на всяка вяра, съставях планове и размествах пионките така, както ми се искаше, Джеймтън, отдал живота си в името на своята вяра, ме бе претопил и променил, както мълнията стопява върха на острието на меча, когато попадне върху него. Не можех да не призная, че съм се променил.

— Няма смисъл — казах аз треперейки. — Това не променя нищо. Не съм достатъчно силен да направя каквото и да било. Нали ви казах, че пратих всички и всичко против Джеймтън, а той победи!

— Той имаше сърце. А вие през цялото време освен с него сте се сражавали и със собствената си натура. Погледнете ме, Тим.

Вдигнах поглед към него. Магнитите на кафявите му очи ме хванаха и не ме пуснаха.

— Целта на моето идване тук — да се срещна с вас, както беше изчислено на Екзотика, все още не е осъществена. Помните ли как в офиса на Марк Тор ме обвинихте, че съм ви хипнотизирал?

Кимнах.

— Не беше истинска хипноза. Просто ви помогнах да осъществите връзка между съзнанието и подсъзнанието си. Ще бъдете ли достатъчно смел, след като видяхте резултата, постигнат от Джеймтън, да ми позволите да ви помогна още веднъж да осъществите тази връзка?

Думите му увиснаха във въздуха. Застинах за миг и чух силен, горд глас, който четеше молитва в църквата. Видях слънцето, пробило облаците над главите ни. В същото време мислено видях и стените на моята мрачна долина, които Падма ми бе описал преди много години в сградата на Енциклопедията. Продължаваха да висят над главата ми и да скриват слънцето. Само че този път през мен струеше ярка светлина, сякаш отсреща бе отворена врата.