Гордън Диксън: Войнико, не питай!

Но имаше и нещо друго. Доста се потрудих, за да подпиша договора с Агенцията за междузвездни новини. Подписах го преди три дни, веднага след завършване на университета. Преодолявах всичко по пътя си към тази моя единствена цел. Струваше ми се, че нищо не е в състояние да ме спре. Защото това, към което се стремях толкова дълго и толкова яростно, беше свободата. Сякаш самото желание беше нещо живо, с нокти и зъби, нещо, което напира отвътре. Истинската свобода, която притежаваха само членовете на планетарните правителства и една особена група — действителните членове на Гилдията на журналистите. Тези сътрудници в областта на информацията подписваха клетва за независимост и по същество бяха хора без принадлежност към определен свят, което гарантираше непредубедеността на Агенцията, която управляваха.

Защото населените от човешката раса планети вече двеста години бяха разделени на два лагера. Единият държеше населението си подчинено на така наречените твърди договори, а другият предпочиташе свободните договори. Към лагера на световете с твърди договори принадлежаха планетите на Сдружението — Хармония и Асоциация, Нютон, Касида, Венера и новият голям свят Сета при звездата Тау Кит. Със свободни договори боравеха Земята, Дорсай, Екзотик-световете Мар и Кълтис, Нова Земя, Фрийланд, Марс и малката католическа планета Света Мария.

Разделяше ги не друго, а икономическите системи — наследство от разделената Земя, която ги бе колонизирала в началото. По наше време висококвалифицираните умове бяха единствената валута, която всички признаваха.

Расата беше твърде голяма и разпиляна, за да може една планета да обучава всички кадри, които са й необходими. Особено при условие, че другите светове произвеждат по-ерудирани специалисти. Дори най-доброто обучение на Земята или на някоя друга планета не би могло да подготви такива войници като онези, които доставяше Дорсай. В природата не съществуваха учени, подобни на тези от Нептун. Нямаше психолози, способни да съперничат на колегите си от Екзотик-световете. Нямаше по-добри наемни войници, толкова евтини и без да им пука за загубите, както доставяните от Хармония и Асоциация. И така нататък. С една дума, всяка планета обучаваше специалисти от някакъв профил и търгуваше с техните способности, като сключваше договори с другите планети за обмен със съответните кадри, от каквито има нужда.

Разликата между двата лагера беше доста забележима.

В свободните светове договорът на специалиста принадлежеше частично и на самия него. Не можеше да го продадат или разменят без съгласието му. Изключения се допускаха само при извънредна необходимост или важност. На твърдите планети всеки индивид живееше по заповед на властите — можеха да го продадат или разменят всеки момент. Когато това стане, той има само едно задължение — да отиде да работи там, където му е заповядано.

По такъв начин планетите се деляха на такива, чието население е частично свободно, и други, чието население не е свободно. Както казах, Земята спада към първата група и нейните жители са частично свободни. Но аз се стремях към пълна свобода. Можех да я придобия само като член на гилдията. Веднага след приемането ми щях да се сдобия с тази свобода. Защото договорът за моите услуги до края на живота ми ще принадлежи само на Агенцията за междузвездни новини.

Тогава нито една планета не би могла да ме съди или да предложи моите услуги против желанието ми на друга планета. Истината е, че Земята, за разлика от Касида, Нютон, Сета и някои други планети, се гордееше с факта, че не се е налагало да разменя цели групи випускници за хора със специфични професии от младите светове. Но ако възникне необходимост от подобна стъпка, Земята като другите планети си запазваше правото да я направи. Бях слушал доста разкази за подобни случаи.

И така, стремежът ми за свобода, за която закопнях през дългите години в къщата на Матиас, можеше да се реализира само ако ме приемат в гилдията. И въпреки отличния успех в университета това беше доста далечна и труднопостижима цел. Не биваше да пропускам нищо, което би могло да ми помогне. Неочаквано ми дойде наум, че с отказа си да се срещна с Марк Тор аз отхвърлях един шанс за помощ.

— Права си — обърнах се към Лайза. — Ще се срещна с него. Ама разбира се. Къде трябва да отида?

— Ще те заведа — отговори тя. — Трябва първо да се обадя.

Отдалечи се на няколко крачки и тихо каза нещо по миниатюрния телефон в пръстена й. После се върна и ме поведе.