Гордън Диксън: Войнико, не питай!

В гъстата сянка на Партенона, белеещ се над Атина, нашите души бяха покрити с мрак по волята на чичо ни, който би трябвало да ни позволи да растем на свобода под слънцето.

Моята душа… И на по-малката ми сестра, Ейлин.

Това беше нейна идея, на сестра ми Ейлин, да посетим Последната Енциклопедия, като се възползваме от новото ми удостоверение на сътрудник на Бюро информация. Ако всичко беше наред, щях да се заинтересувам защо иска да отидем там. Но в момента, когато тя предложи това пътуване, ме бе обзело странно чувство, нещо като плътен, дълбок камбанен звън. Чувство, непознато за мен и донякъде приличащо на страх.

Ала не беше обикновен страх, а нещо много по-сложно. Напомняше ми за усещането на човек, изправен пред сериозно изпитание. Имаше и още нещо — по-голямо. Нещо като дракон на пътя ми.

Докосна ме само за секунда. Но това се оказа достатъчно. Теоретично Енциклопедията беше надежда за родените на Земята, а пък чичо ми Матиас винаги е представлявал безнадеждността. Ето защо реших, че чувството е свързано с него, с чичо ми, и със зова, който бях доловил през дългите ни години съвместен живот. Зовът за унищожение. Това ме накара да взема решение да отпътувам независимо от всичко.

А и пътешествието напълно съответстваше на момента — щеше да е нещо като малък празник. Обикновено не взимах Ейлин със себе си. Но тъкмо бях подписал учебен договор с Агенцията за междузвездни новини в щаба им на Земята. И то само две седмици след като завърших Женевския университет по журналистика! Вярно е, че смятат университета за най-престижното учебно заведение от този тип на четиринадесетте населени планети. А моят успех беше най-добрият в цялата му история. И въпреки това такъв късмет не се пада на всеки млад човек, току-що напуснал студентската скамейка.

Затова не започнах да разпитвам моята седемнадесетгодишна сестра, защо изведнъж й се прииска да пътува с мен и защо точно в деня и часа, който тя определи. Сега, като се огледам назад, ми идва наум тогавашното ми предположение, че тя просто искаше да се махне за един ден от жилището на чичо Матиас. Това само по себе си беше основателна причина.

Именно Матиас, родният брат на баща ни, прибра мен и сестра ми, след като родителите ни загинаха при самолетна катастрофа. И точно той успя да ни пречупи през последвалите години. Не, не се опитваше да ни въздейства с шамари. Не бихме могли да го обвиним в преднамерена жестокост. Това не му беше нужно.

Той просто предостави на наше разположение най-разкошната си къща, най-добрата храна и дрехи — и се погрижи да разделим всичко с него. Сърцето му беше толкова мрачно, толкова мрачно… Почти като самотна къща. В него нямаше нито един лъч светлина, беше тъмно като в подземна пещера, душата му бе студена като камъните в нея.

Настолната му библия бяха трудовете на онзи стар светец (или дявол, кой знае?) от двадесети век, наречен Уолтър Блант. Девизът му беше „унищожавай!“. Неговата Гилдия по вноса лансира на Земята културата Екзотика, съществуваща на младите светове Мар и Кълтис. Няма значение, че екзотийците тълкуват трудовете на Блант по друг начин. Те виждаха призванието си в това, да попълнят всички пропуски на настоящето, за да освободят по този начин място за възхода на бъдещето. А чичо Матиас не виждаше по-далеч от носа си. И ден след ден в мрачната къща ни набиваше в главите своя мироглед.

Но… Достатъчно за Матиас. Той беше съвършен в своята опустошителна увереност, че младите светове са ни изоставили и Земята умира в самота като атрофирал орган. Нито аз, нито Ейлин можехме да се сравняваме с него в тази хладна философия, въпреки че като деца се опитвахме. И затова всеки по свой начин се стремеше да го избегне. Един от тези пътища на спасението ни заведе в този ден в Екзотик-анклава край Сейнт Луис. В Последната Енциклопедия.

Прелетяхме до Сейнт Луис със совалката. До анклава стигнахме с подземната железница. Един аеробус ни спусна точно пред входа на Енциклопедията. Спомням си, че слязох последен по стълбата. Когато стъпих на бетонната площадка, отново ме споходи онова странно като камбанен звън чувство. Замрях като човек, неочаквано изпаднал в транс.

— Извинете — чух зад себе си нечий глас. — Вие сте от туристическата група, нали? Бихте ли се присъединили към останалите? Аз съм вашият екскурзовод.

Обърнах се рязко и очите ми срещнаха шоколадовите очи на момиче, облечено в синя екзотийска униформа. Стоеше пред мен, сякаш се къпеше в слънчевите лъчи. Но нещо не беше както трябва.