Гордън Диксън: Войнико, не питай!

Докато слушах всичко това, кой знае защо изведнъж си спомних за странния поглед и думите, които Лайза ми подхвърли. Погледът ми се плъзна по необикновеното, изпълнено с хора помещение. Извършваха се най-разнообразни дейности — от строителство до фина настройка на лабораторна апаратура. Странното чувство, приличащо на страх, отново ме обзе. Не само се върна, но и започна да нараства, докато не заприлича на нещо съзнателно. Сякаш цялата Енциклопедия представляваше един жив организъм и аз бях в центъра му.

Инстинктивно се борех с това чувство. Та нали в живота си се стремях само към едно — свобода. За да не може нищо да ме подчини — нито човек, нито механизъм. Въпреки всичко чувството се засили, когато влязохме в Индекс-залата, която в Космоса ще бъде разположена точно в центъра на Енциклопедията.

Залата изглеждаше като огромна топка. Толкова огромна, че когато влязохме, стените й тънеха в полумрак. Изключение правеха само едва забележимите искри, които съобщаваха за постъпването на нови факти и асоциации в паметта на чувствителната записваща техника, разположена върху вътрешната повърхност на тази безкрайна сфера около нас — едновременно и под, и таван, и стени.

Просторната вътрешност на огромната зала беше пуста. От входно-изходните шлюзове започваха стълби, които водеха към средата и имаха лек наклон нагоре. Те грациозно се виеха около кръгла платформа, увиснала точно в геометричния център на залата.

Лайза ни поведе по една такава стълба, докато стигнахме платформата. Диаметърът й не беше повече от шест метра.

— Тук, където сме застанали — заговори тя, — се намира това, което ще бъде известно под названието Точка на прехода. Горе, в Космоса, ще бъдат направени всички връзки не само по стените на Индекс-залата, но и през тази централна точка. Тези, които ще управляват и обслужват Енциклопедията, ще се опитат да използват Точката на прехода за теорията на Марк Тор. Да повдигнат завесата над неразгаданата тайна, скрита от векове в човешкия мозък.

Направи пауза и се обърна да обхване с поглед всеки член на групата.

— А сега, ако обичате, застанете по-близо един до друг — помоли тя. Срещнах погледа й за секунда. Това бе достатъчно, за да достигне странното ми чувство до своята кулминация. Прониза ме хладен ток, подобен на страх. Замрях.

— Искам да ви помоля в продължение на шестдесет секунди да стоите напълно неподвижни и да слушате. Просто слушайте.

Всички млъкнаха и неприкосновената тишина на огромната зала ни захлупи. Чувството ми неочаквано се вдигна до най-високите предели на тревогата. Никога не съм се страхувал нито от височини, нито от разстояния. Въпреки това си дадох сметка, че под нас няма нищо освен платформата. Бяхме обкръжени от дълбока пустош. Започна да ми се върти главата. Сърцето ми яростно блъскаше в гърдите. Почувствах, че губя съзнание.

— Какво трябва да чуем? — попитах аз. Нямах намерение да задавам този въпрос. Проговорих, за да прекъсна замайването, което искаше да ме провали. Бях застанал зад Лайза. Тя се обърна и ме изгледа от горе до долу. В очите й се мярна сянката на предишния странен поглед.

— Нищо — отвърна тя. Продължаваше да ме гледа съсредоточено. Добави: — Или може би нещо. Шансът е едно на милиард. Ако чуете нещо, веднага ще разберете. Ще ви обясня всичко след шестдесет секунди. — Леко докосна ръката ми, преди да продължи: — А сега, моля ви, замълчете. Поне заради другите, ако вие не искате да слушате.

Обърнах се. И неочаквано на входа на Индекс-залата видях малката фигура на сестра ми. От такова разстояние успях да я позная по светлата коса и ръста й. Разговаряше с тъмнокож слаб мъж, облечен целият в черно. Оттук не можех да разгледам лицето му. Но той стоеше съвсем близо до нея. Бях удивен и раздразнен. Видът на слабата мъжка фигура редом със сестра ми беше за мен като публично оскърбление. Само мисълта, че Ейлин ме е довела тук, а тя самата се е отделила да разговаря със съвършено непознат за мен индивид, ми се струваше като предателство. А разговорът беше доста оживен, ако се съди по напрегнатата й стойка и движенията на ръцете.

Настръхнах. Заля ме хладната вълна на яростта. Глупаво бе дори да се предположи, че на такова разстояние човешкото ухо може е способно да чуе нещо, но аз напрягах слух в старанието си да уловя поне една дума в тази огромна тиха зала. Изведнъж — отначало едва-едва, а после все по-ясно — започнах да чувам. Нещо.

Не гласа на сестра ми или на непознатия, който и да беше той. Един далечен, рязък глас на човек — говореше на език, подобен на латинския, но с глухи гласни и с гърлено „р“, от което говорът му изглеждаше като брътвеж, като далечен гръм от лятна буря. Гласът растеше. Не ставаше по-силен, а по-близък. След това чух още един глас, който му отговаряше.