Гордън Диксън: Войнико, не питай!

— А останалите? — Неочаквано се сетих, че другите от нашата група останаха в Индекс-залата.

— Помолих да ги поеме друг екскурзовод докрая — отвърна Лайза, без да ме погледне. — Оттук.

Преведе ме през залата и влязохме в неголям светлинен лабиринт. За момент се удивих, но се сетих, че Марк Тор и всички, които постоянно се показват пред обществеността, трябва да бъдат защитени от възможни нападения от страна на ненормални и смахнати. След лабиринта влязохме в малка стая. Тя се раздвижи, но не можех да определя накъде. Накрая спря.

— Оттук — повтори Лайза.

Поведе ме към стената. Докосна я и една секция се отмести. Влязохме в стая, която приличаше на кабинет, но вътре имаше контролен пулт. Пред него седеше възрастен човек. Това бе Марк Тор. Точно такъв го бях виждал неведнъж по новините. Не изглеждаше толкова стар, колкото бихте могли да си помислите, въпреки че по онова време беше прехвърлил осемдесетте. Лицето му обаче беше сиво и болнаво. Дрехите висяха на раменете му като на закачалка, сякаш преди е тежал доста повече. Двете му наистина огромни ръце бяха отпуснати върху малкото свободно пространство пред превключвателите на контролния пулт. Сивите му стави бяха сгърчени и уголемени от нещо, което по-късно разбрах, че е старческа болест на ставите и се нарича артрит.

Не стана от мястото си при влизането ни, а когато заговори, гласът му се оказа удивително млад. Гледаше ме и очите му горяха от зле прикрита радост. Накара ни да седнем и да почакаме, докато след няколко минути се отвори друга врата и влезе човек на средна възраст. Веднага се виждаше, че е родом от Екзотик-световете. Имаше гладко лице без бръчки и късо подстригана коса. Кафявите му очи сякаш живееха свой живот. Беше облечен със сини дрехи като на Лайза.

— Мистър Олин — обърна се към мен Марк Тор, — това е Падма, Консулът на Мар в анклава Сейнт Луис. Той вече знае кой сте.

— Здравейте — поздравих го аз.

— Чест е за мен да ви срещна, Тим Олин — отвърна ми той с усмивка и седна.

Светлите му очи като че ли не гледаха към мен и въпреки това ме безпокояха. В него нямаше нищо странно — и точно това не ми даваше мира. Погледът, гласът, дори начинът му на сядане — всичко сякаш говореше, че се познаваме отдавна. Дори по-добре, отколкото бих желал. На всичкото отгоре аз изобщо не го познавах.

Въпреки че от години спорех с Матиас за възгледите му, в този момент изпитах неприязънта на чичо си към хората от младите светове. Чувствах как Матиас Олин се надига в мен и ми сочи абсолютното превъзходство на Падма, Консула на Мар в анклава Сейнт Луис. Отместих погледа си от него и се взрях в по-човешките, родени на Земята очи на Марк Тор.

— Сега, когато Падма е тук — заговори старецът и в очакване се наведе към мен над превключвателите, — разкажи ни на какво приличаше това? Разкажи ни какво чу?

Поклатих глава. Не можех да намеря думи, с които да опиша какво чух в действителност. Милиарди гласове, които говорят едновременно и в същото време са различни — това не можеше да се опише.

— Чух гласове — започнах аз. — Всички говореха едновременно, но поотделно.

— Много гласове, така ли? — попита Падма.

Наложи се отново да го погледна. Чух отговора си:

— Всички гласове, които бяха там.

След това се опитах да обясня. Падма кимна. Докато говорех, прогледнах отново към Тор. Той се бе навел в креслото си, сякаш беше объркан и разочарован.

— Само… гласове ли? — старецът като че ли зададе въпроса на себе си, след като свърших.

— Защо? — почувствах внезапен прилив на ярост. — Какво трябваше да чуя? Обикновено какво чуват хората?

— Винаги различно — намеси се Падма с кадифен глас.

Не го погледнах. Бях се втренчил в лицето на Марк Тор.

— Всички чуват различни неща — довърши Консулът.

При тези думи се обърнах към него.

— А вие какво чухте? — заядливо го попитах.

Той се усмихна някак тъжно.

— Нищо, Тим. Нищо.

— Само хората, родени на Земята, понякога чуват нещо — рязко се обади Лайза, сякаш бях длъжен да зная това и да не ми се напомня.

— А ти? — обърнах се към нея.

— Аз? Нищо, разбира се! Няма и половин дузина хора от началото на Проекта, които да са чули нещо.

— Няма и половин дузина ли? — повторих като ехо.

— Пет — уточни тя. — Един от тях е Марк, разбира се. От останалите четирима единият е мъртъв, другите трима… — тя се обърка и ме погледна — …не бяха подходящи.

Този път в гласа й прозвучаха нотки, каквито чувах за пръв път. Но тутакси забравих за това, защото асимилирах числата, които току-що спомена.