Хари Харисън: Стоманеният плъх в танц със смъртта

А ще използват ли те оръжията си? И ако ги използват, какво мога да направя с тях? В мен започна да се оформя една идея. Да отвърна на огъня с огън. И те са точно тези, които могат да го направят. Имаше само един начин да разбера. Сипах си малко вино и се обърнах към моя електронен домакин.

— Бих желал да се срещна с всички тези дезертьори на някое централно място. Въоръжени. Можеш ли да го уредиш?

Марк остана дълго мълчалив. Дали търсеше начин да се измъкне от тази молба? Бях го подценил.

— Готово — каза той. — След стъмване хората, които ги крият, ще ги придружат до спортния център. Който е много близо до избраното за екзекуцията място.

— Ти си една крачка пред мен.

— Надявам се. Тъй като съм невероятно по-интелигентен от теб. Сега, понеже трябва да мине известно време преди срещата, за благодарност би ли поприказвал с мен? Изостанал съм от галактическите въпроси с хиляда или повече години. Как вървят нещата?

Беше странен следобед и странна вечер. Неговата памет, както трябваше да бъде, бе забележителна и аз научих много интересни неща. Но имаше един факт, за който той не можеше нищо да ми каже, тъй като беше роден? построен? монтиран? много след разпространението на човечеството из Галактиката.

— Подобно на теб, Джим, всичко, което зная, са митове и древни легенди. Ако има един истински планетарен дом на човечеството, наречен Пръст или Земя, или нещо подобно, неговото местонахождение не е записано никъде в моите банки памет.

— Реших просто да попитам. Но смятам, че е по-добре да тръгвам. Беше ми приятно да си поговорим.

— На мен също. Пак намини.

— Ще се възползвам от поканата. Би ли изгасил светлините, когато стигна на горните стълби?

— Няма проблем. Това място е добре автоматизирано, както навярно можеш да си представиш.

— Нямаш ли проблем с електрическото захранване?

— Можеш да бъдеш сигурен, че нямам. Първото нещо, което научих, беше оцеляването. Има градска електроцентрала, а за десет минути могат да се включат резервни генератори, акумулатори, двойка газови елементи и атомен реактор. Не се тревожи за мен.

— Няма. Довиждане.

Изкачих се по дългите стълби и когато стигнах до вратата, лампите изгаснаха. Открехнах я и надзърнах: не се виждаха никакви патрули. Нийб и Стърнър ме чакаха на пейката.

— Не се ли страхувате, че врагът може да ви намери тук след полицейския час?

— Няма проблем — каза Стърнър. — Толкова много хора са дезертирали, че патрулите изглежда са отменени. Всички военни са или в базата, или в общинската сграда. Сега… моля те да ни разкажеш. Говори ли с Марк Форър?

Двамата се наведоха напред в напрегнато очакване.

— Говорих с него и се радвах на неговото гостоприемство. Той има останали няколко каси с вино, каквото не можете да си представите.

— За Марк Форър всичко мога да си представя — заяви Стърнър и Нийб кимна в знак на съгласие. — Но съжалявам, че не ти е предложил решение на проблема с екзекуциите.

Бързо замигах.

— Откъде знаеш? Не съм казал нищо такова.

— Не е необходимо да го казваш. Марк Форър знае, че това е проблем, който самите ние трябва да решим. И ще го решим. Вече стигнахме до идея. Утре целият град ще се събере на мястото на екзекуцията, индивидуално решение на всеки един. Ние ще застанем пред пушките.

— Благороден жест… но няма да успее. Те просто ще ви разстрелят.

— Десет други ще заемат местата ни. Несъпротивата няма край. Те ще продължат да разстрелват, докато свършат патроните или се отчаят от убийствата. Сигурен съм, че не всички са морални негодници като техния лидер.

— Не бих разчитал на това. Но може би има алтернатива. С помощта на Марк Форър, с когото, вие ще бъдете доволни да научите, си говорим на ти, аз уредих митинг на всички дезертьори в града. Ако бъдете така добри да ме заведете до спортния център, ще видите, че моят план може би е по-добър и по-практичен от вашия.

Беше приятна разходка, за първи път от нахлуването на нашествениците по улиците на града не се чувстваше страх. Срещнахме и други групи, които отиваха в същата посока, всяка от тях съпровождаща един или двама засмени и усмихнати въоръжени дезертьори. Бяха весели и щастливи, че са далеч от армията… но биха ли се ангажирали с план, който можеше да постави под риск новонамерената свобода? Имаше само един начин да се разбере.

В спортния център имаше закрит стадион с ринг за борба, който побра всички ни. Дезертьорите седяха на по-долните редици, а цивилните зрители — на по-горните зад тях. Аз се качих на ринга, изчаках всички да седнат, после взех микрофона. Публиката замлъкна.