Хари Харисън - Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Вече съм изпратил съобщение със свръхсветлинна скорост? — зяпнах аз и мислите ми започнаха да се въртят в кръг.

— Изпратил си.

— Но… но… но… — Спрях, стиснах разума си за врата и силно го разтърсих. Логика, Джим, време е за логика. — В записаното съобщение на капитан Варод се казваше, че ще са ми необходими координатите, за да изпратя съобщение със свръхсветлинна скорост.

— Това явно е било лъжа.

— Ако кажа, че беше радиосъобщение, пак ли е лъжа?

— Разбира се.

Закрачих напред-назад, а телевизионната камера ме следваше. Какво ставаше? Защо ме бе излъгал Варод за сигнала? И ако го беше получил, къде се бавеше той? Ако е получил сигнала и не е изпратил флота или друга помощ, тогава той е отговорен за убийствата. Съюзът не би направил такова нещо. Но Марк може би знаеше какво става. Обърнах се.

— Говори, стари мозъко в кутия! Пристигна ли флотът на Съюза или е на път?

— Съжалявам, Джим, не зная. Последният телескоп в орбита още преди столетия остана без захранване. Затова не зная повече от теб. Единственото, което мога да предположа, е, че сме много далеч от освободителите, които очакваш.

Престанах да крача и неочаквано се почувствах много уморен. Щеше да стане през някой от следващите дни. Огледах стаята.

— Нямаш ли някой стар сандък или нещо, на което да поседна?

— О, скъпи, извинявай. Не съм много добър домакин, нали? Липсва ми тренинг.

Докато говорехме, едно моторизирано канапе се дотъркаля и спря зад мен. Седнах. Трудно ми беше да мисля за Марк като за неодушевен предмет, при този глас и всичко останало.

— Много благодаря, страшно е меко. — Облизах устни и той разбра намека.

— Моля, настани се удобно. Нещо за пиене?

— Няма да откажа. Само за стимулиране на мисловната дейност, нали знаеш.

— В момента не съм много добре зареден. Намира ми се малко вино, но то трябва да е най-малко отпреди четиристотин години. Вино за отмъщение, може да се каже.

— Можем само да го опитаме!

Масата спря до лакътя ми и аз издухах праха от бутилката, после включих електрическия тирбушон, който успя да извади истински старата тапа без да я счупи. Сипах, помирисах и онемях.

— Никога… никога по-рано не съм помирисвал такова нещо.

На вкус беше още по-хубаво. Тази миризма и вкус ми проясниха малко мозъка. Почувствах се по-способен да се занимая с проблема на деня.

— Не зная колко е часът — казах аз.

— Остават повече от шестнайсет часа до обявените екзекуции. — Марк беше всичко друго, но не и глупав. Отпих от виното и заобмислях възможностите.

— Изпратил съм съобщение… значи флотът трябва да е тръгнал. Но ние не можем да разчитаме на тяхното пристигане за спасяване на заложниците за деня. Единственото хубаво нещо в това е разбирането, че поне няма да остана на тази планета вечно. Ала какво мога да направя, за да спася хората? Тъй като очевидно нито ти, нито твоите последователи ще си помръднете пръста?

— Не бих се изразил така, Джим. Точно сега в града се провеждат много конференции. Много хора се завръщат.

— Подчинили са се? Отиват да работят?

— Съвсем не. Организира се протест и сега обсъждат… каква форма да приеме.

— Откъде знаеш това? Шпиони?

— Не точно шпиони. Просто подслушвам комуникационните връзки и контролирам всички телефонни разговори. Имам спомагателни модули, които търсят ключови думи и ми правят записи.

— И връзките на Невенкебла ли подслушваш?

— Да. Много е интересно.

— Говориш ли езика?

— Аз говоря всички езици. Четиринайсет хиляди шестстотин и дванайсет.

— Jamen, en ting er i hvert fald siker. Du taller ikke dansk.

— Og, hvorfor sa ikke det? Dansk er da et smukt, melodisk sprog.

— Много добре… мислех, че съм единственият, който някога е чувал датски.

Той, или по-скоро то, продължи да се хвали. Приказвайки с Марк бях склонен да го оприличавам с човек. Него. Нея. Който и да било. Не беше човек, а интелигентна машина, чиито способности надхвърляха всичко, което познавах преди. Но как практически да използвам тези му способности?

— Марк, кажи. Ще ми помогнеш ли?

— По всеки възможен начин.

Отпих още вино и почувствах благотворното му действие. Памет. Нещо, което се е случило по-рано днес.

— Марк… днес видях двама дезертьори. Има ли в града и други дезертьори?

— Доста много. Общо сто двайсет и един, чакай… извинявай, сто двайсет и двама. Един току-що пристигна.

— Има ли сред тях въоръжени?

— Искаш да кажеш, снабдени с оръжие? Всичките. Всичките са дезертирали от патрулите в града.