Хари Харисън - Свят на смъртта II

— Пълен напред! — викна той в рупора и сам пое руля. Разстоянието между двата кораба, насочени право един срещу друг, бързо се скъсяваше и копията, наречени джетило, заудряха по покритите с метални пластини стени на „Дредноут“, след което падаха във водата, без да нанесат никакви поражения. Видът на приближаващия малко тантурест и подобен на бръмбар „Дредноут“ явно притесни вражеския капитан; той, изглежда, си даде сметка, че при един сблъсък с тази скорост собственият му кораб доста ще пострада, защото внезапно го отклони встрани. Джейсън изви руля, за да го последва, и държеше носа насочен към противниковия съд.

— Дръжте се здраво, ще ударим! — извика той на своите, когато носът във форма на дракон мина покрай тях и зад борда се мернаха уплашени лица.

В следващия миг здраво укрепеният нос на „Дредноут“ с трясък се заби в корпуса на противниковия кораб, сетне рязко се закова на място.

— Дайте на заден ход, за да се освободим! — изкомандва Джейсън и силно завъртя руля.

Един войник, който бе скочил от другия кораб или бе съборен от борда, се стовари върху бронираната палуба на „Дредноут“. Надавайки бойни крясъци, Хертуг изпълзя от прозорчето на мостика и нападна зашеметения човек, като с един замах му преряза гърлото и след това ритна тялото му във водата. Откъм ударената страна на злополучния параход долетяха викове на ужас, тропот и съскане на изтичаща пара. Хертуг се втурна да подири безопасност на мостика, тъй като над главата му засвистяха стрели.

Гребният винт се завъртя лудешки, но и при пълен назад „Дредноут“ само потрепера, без изобщо да помръдне. Джейсън изруга полугласно и рязко завъртя руля докрай в обратната посока. Корабът се освободи и плавно се понесе назад.

— Видя ли как сразих нахалника, дръзнал да ни нападне? — с огромно самодоволство заяви Хертуг.

— Доста палава сабя имаш — съгласи се Джейсън. — Видя ли обаче аз как отворих пробойна в това старо корито? Аха! Ето че и котелът им гръмна — добави той, когато откъм вражеския кораб долетя мощен тътен, последван от облаци пара и пушек, а самият параход се разцепи на две и бързо започна да потъва. Додето Джейсън върна „Дредноут“ на изходната позиция, той съвсем изчезна под водата, а морският шлюз отново се затвори.

— Довършете оцелелите — нареди Хертуг, но Джейсън не му обърна никакво внимание.

— Долу има вода — съобщи един войник, като подаде глава през отвора на трюма. — Потънали сме до глезени.

— Някои от пазовете са се отворили при сблъсъка — каза му Джейсън. — Вие какво очаквахте? Нали затова инсталирах помпи и качих още десет роби на борда. Впрегнете ги да работят.

— Това е ден на триумфа! — възвести Хертуг, като гледаше щастливо кръвта по сабята си. — Как ли се разкайват ония прасета, че са нападнали крепостта ни!

— До довечера ще се разкайват още повече — увери го Джейсън. — Сега пристъпваме към последната фаза. Сигурен ли си, че хората ти знаят какво да правят?

— Аз лично им обясних многократно, освен това им раздадох листове, на които са написани твоите заповеди. Всички очакват сигнала. Кога да го дам?

— Много скоро. Иди горе на мостика и дръж ръката си готова на сирената, а аз ще дам още няколко изстрела.

Джейсън се прехвърли на шлепа и изпрати още няколко от специалните си запалителни бомби на покрива на крепостта, за да поддържа бушуващата огнена стихия. Последваха ги десетина от друг вид — кожени торби с големи колкото юмрук камъни, които при изстрела се разпръсваха и ликвидираха де що има неразумен враг, изложил се на показ. После отново дойде ред на тежките камъни, които доразрушиха стената. Колкото до шлюза, достатъчни бяха само четири попадения, за да нацепят на трески вратите му. Пътят беше открит. Джейсън размаха ръце и скочи в лодката. Сирената на „Дредноут“ изпищя три пъти и спрелите в очакване лодки на персоните тръгнаха напред в атака.

Тъй като нямаше на кого да се довери, че ще свърши работа както трябва, Джейсън бе не само главнокомандващ, но в същото време зареждач, артилерист, капитан на кораба и всичко останало. Краката му бяха отмалели да тича напред-назад. Дори изкачването на мостика вече представляваше усилие за него. Щом веднъж нападателите се озовяха вътре в крепостта, той можеше да си отдъхне и да ги остави да довършат акцията по свойствения им кръвожаден и твърде ефикасен начин. Той бе изпълнил ролята си: отслабил бе защитниците и бе избил немалко от тях; сега следваше ръкопашен бой, който щеше да доведе до окончателна победа.