Хари Харисън - Свят на смъртта II

Изскочи иззад гърбовете на войниците трозелиго, разбута ги и се устреми към бронираните телохранители. Една стрела мина на косъм край него, но той дори не я забеляза. Неочакваното му нападение стъписа редицата и я накара да отстъпи назад за миг, а през това време размаханата утринна звезда си намери пролука между два щита и се стовари право върху едно лице с шлем. Джейсън пък посрещна удара от нечия сабя с щита си, удари с все сила нападателя си и го повали на земята. Веднъж пробил редицата, той продължи напред, додето персоните се втурнаха срещу охраната, възползвайки се от самоубийствената атака на Джейсън.

На подиума сред малката група имаше още един човек, когото Джейсън не бе белязал отначало. Това бе Мика, предателят. Стоеше редом с Иджале, която щеше да загине, защото нямаше начин Джейсън да стигне навреме до нея. Сабята вече се спускаше да я посече.

За части от секундата Джейсън видя как Мика пристъпи към мъжа, замахнал със сабята, блъсна го силно в раменете и го събори на пода. Джейсън се оказа нападнат от всички страни и отчаяно се хвърли в бой да брани живота си.

Нямаше никакви изгледи за успех — пет или шест срещу един, при това враговете му бяха тежковъоръжени и готови на всичко. Ала той не трябваше да ги побеждава, само да ги задържи няколко секунди, додето неговите хора му дойдеха на помощ. Бяха съвсем близо зад гърба му; чуваше тържествуващите им викове — редицата от защитници оредяваше. Джейсън отби удар на сабя с щита си, ритна друг нападател настрани, а трети повали с утринната звезда.

Ала те бяха твърде много. И всичките насочени срещу него, заобикалящи го отвсякъде. Отхвърли двама настрани, после се обърна да се разправи с другите зад себе си. Ето… старецът, водачът на тези хора, с пламнали от гняв очи, с дълга сабя в ръце… замахва…

— Умри, демон! Умри, разрушител! — викна пискливо старият трозелиго и се хвърли напред.

Дългото хладно острие се опря в тялото на Джейсън точно над колана, прониза го с раздираща болка и се показа откъм гърба му.

Усещаше болка, но не непоносима. Онова, което не можеше да понесе, бе мисълта, че умира. Старецът го бе убил. Всичко беше свършено. Почти без никаква злоба Джейсън бе го блъснал с щита си и той отхвръкна назад. А сабята остана в тялото му — тънка, блестяща и смъртоносна.

— Остави я — с дрезгав глас рече Джейсън на Иджале, която посегна с окованите си ръце да я издърпа, а очите й бяха потъмнели от ужас.

Битката беше свършила и през пелената от болка, замъглила очите му, Джейсън видя надвесения над него Хертуг и прочете в погледа му, че е разпознал близката смърт.

— Превръзки — изрече Джейсън колкото можа ясно. — Нека бъдат готови, за да ги притиснат към раните, когато измъкнат сабята.

Силните ръце на войниците го вдигнаха, превръзките бяха приготвени. Хертуг застана пред Джейсън, а той само кимна и затвори очи. Болката отново го прониза. Спуснаха го на килима, разкъсаха дрехите му, а бликналата кръв притиснаха с готовите превръзки.

Докато губеше съзнание, благодарен, че настъпва облекчение на страданията му, се запита защо ли продължава да се бори. Защо трябваше да продължи болката си? Можеше просто да си умре тук, на светлинни години от антибиотиците и антисептичните средства, с промушеното през вътрешностите му острие на унищожението. Просто можеше да си умре…

Джейсън с мъка се върна в съзнание само колкото да види как Иджале, надвесена над него с игла и конец, зашива раната на корема му. Светлината отново изчезна. Следващия път, когато отвори очи, бе в собствената си спалня и през счупените прозорци струяха слънчеви лъчи. Нещо спираше светлината и той усети как му наквасват най-напред челото и бузите, а после устните. Това му припомни колко е пресъхнало гърлото му и колко е силна болката.

— Вода… — прошепна и се изненада от немощния си глас.

— Казаха ми, че не бива да пиеш… Раната ти е в корема — едва размърда побелели устни Иджале.

— Едва ли има значение… — простена той и отново съзнанието за надвисналата смърт му донесе по-голямо страдание, отколкото раната.

До Иджале се появи Хертуг със също тъй изопнато и тревожно лице като нейното и му подаде една кутийка.

— Скиуло ти намериха това, едни корени, беде, които умъртвяват болката. Трябва да дъвчеш от тях, но без да прекаляваш, защото в голямо количество са опасни.

„Не и за мен — каза си Джейсън, като се насили да раздвижи челюсти и да сдъвче сухия прашен корен. — Болкоуспокояващо, наркотик, към който се привиква… Само че аз имам твърде малко време, за да се пристрастя към лошия навик.“