Хари Харисън - Свят на смъртта II

Тя изтича навън, а Джейсън се отпусна назад, дишайки ускорено. Наистина ли бе пристигнал кораб, уловил неговите сигнали Ес-О-Ес? Дали щяха да имат лекар или медицинска машина, които да могат да го излекуват в тоя напреднал стадий на инфекция? Нямаше начин да не е така. Всеки кораб носеше медицинско оборудване на борда си. За пръв път, откакто бе ранен, си позволи да повярва, че има някаква надежда да оцелее, и затисналото го мрачно отчаяние се попривдигна. Успя дори да се усмихне на Мика.

— Драги ми Мика, имам чувството, че сме изяли последната си порция крено. Смяташ ли, че ще можеш да понесеш тази загуба?

— Ще бъда принуден да те предам — с цялата сериозност заяви Мика. — Твоите престъпления са твърде тежки, за да бъдат прикрити. Не мога да постъпя иначе. Трябва да кажа на капитана да уведоми полицията…

— Как е могъл човек с твоята настройка на мислене да остане жив толкова дълго? — студено попита Джейсън. — Какво мислиш, че ми пречи да те убия още сега и да те заровя, тъй че да не можеш да ми отправяш никакви обвинения?

— Едва ли ще постъпиш така. Ти не си лишен от известно чувство на чест.

— Известно чувство на чест! Най-после една похвала от теб. Възможно ли е да има и някоя гънчица в гладкия ти и твърд като камък мозък?

Преди Мика да успее да отговори, отново се чу ревът на ракетния двигател и този път не затихна като преди, а напротив, още повече се усили, стана оглушителен и една сянка закри слънцето.

— Химическа ракета! — викна Джейсън през силния шум. — Капсула на космически кораб… Търси местонахождението на моето искрово радио. Тук не може да има никаква случайност!

В този момент в стаята се втурна Иджале и се хвърли на леглото на Джейсън.

— Свещениците избягаха — задъхано изрече тя. — Огромен звяр, издишващ огън, се спуска, за да ни изтреби всички!

Внезапно гласът й прерасна в писък, когато ревът в двора отвън престана.

— Приземи се благополучно — въздъхна с облекчение Джейсън, сетне посочи към работната си маса. — Подай ми хартия и молив, Иджале. Ще напиша бележка, а ти трябва да я занесеш при кораба, който се приземи.

Тя се отдръпна рязко и затрепера.

— Не бива да се боиш, Иджале. Това е просто кораб, подобен на другите, в които си се качвала, само че е направен да плава във въздуха, вместо във вода. Вътре има хора, които няма да ти сторят нищо лошо. Излез и им покажи тази бележка, после ги доведи тук.

— Страх ме е…

— Няма защо. Нищо страшно няма в тази работа. Хората от кораба ще ми помогнат и е възможно да оздравея.

— Тогава ще отида — простичко рече тя, като се изправи и все още трепереща тръгна към вратата.

Джейсън я наблюдаваше как излиза.

— Има моменти, Мика — промълви той, — когато, стига да не гледам теб, се гордея с човешката раса.

Минутите се затъркаляха бавно, а Джейсън несъзнателно дърпаше завивките и ги усукваше между пръстите си, питайки се какво ли става навън в двора. Стресна се при внезапното подрънкване на метал, последвано от серия експлозии. Нима глупаците атакуваха кораба? Немощно се напъна да стане и изруга ядно собственото си безсилие. Можеше само да лежи тук и да чака, а съдбата му беше в ръцете на други.

Прозвучаха още експлозии, този път, вътре в сградата, последвани от викове и силен писък. По коридора се чу тропот на тичащи крака и в стаята забързана влезе Иджале, последвана от Мета с все още димящ бластер в ръка.

— Пиръс е далеч оттук — промълви Джейсън, като оглеждаше тревожното й красиво лице и познатото гъвкаво и силно тяло под металния костюм. — Ала никой друг не бих желал по-силно да видя да влиза през тази врата…

— Ти си ранен!

Тя бързо изтича до него и коленичи от другата страна на леглото, за да може да държи под око вратата. Когато хвана ръката му, очите й се разшириха от силната суха треска, която го изгаряше. Не каза нищо, а откопча медицинската чантичка, закачена на колана й, и допря до ръката му анализиращия датчик. Той зацъка енергично и миг по-късно го инжектира, а после му направи още три инжекции в бърза последователност. Побръмча още малко, ваксинира го и накрая на дисплея светна надпис „Лечението приключено“.

Мета, която внимателно следеше цялата процедура, се наведе и го целуна по напуканите устни, а един от златистите й кичури го погъделичка по бузата. Тя беше жена, ала пирийска жена и го целуваше с отворени очи и без да се отдръпне, дори изпрати един изстрел с бластера към рамката на вратата, който накара прииждащите войници да отскочат назад в коридора.