Хари Харисън - Свят на смъртта II

В двора на крепостта на персоните имаше голям каменен резервоар, винаги пълен с прясна вода. Тук робите се срещаха, когато идваха да пълнят стомните за господарите си. Това бе средище на клюките… и на интригите. Мика чакаше реда си да налее вода и в същото време обхождаше с поглед лицата на робите, търсейки онзи, който го бе заговорил преди няколко седмици и на когото тогава той не бе обърнал внимание. Най-сетне го видя да се задава откъм кея, нарамил наръч дърва, и тръгна да го посрещне.

— Ще ти помогна — прошепна Мика, когато онзи мина край него.

Мъжът се усмихна накриво.

— Най-накрая се вразуми. Всичко ще се уреди.

Беше разгарът на лятото. Дните бяха горещи и влажни; прохладата идваше едва след здрач. Джейсън бе стигнал до изпитателния стадий на своя парен катапулт, когато се наложи за пръв път да наруши правилото си да работи само през деня. В последния момент реши да проведе изпитанията вечерта, защото край бумтящото котле с мазут дневната горещина щеше да бъде съвсем непоносима. Мика бе отишъл да налее вода, за да напълни кухненския бидон — забравил бе да свърши това през деня, — затова Джейсън не го видя, когато след вечеря се отправи към работилницата. Помощниците му вече бяха запалили котлето и налягането на парата се бе покачило до нужната степен; изпитанията започнаха. Поради съскането на парата и шума от работата на устройството Джейсън осъзна, че става нещо нередно, едва когато дотича задъхан войник с просмукана от кръв кожена наметка; стрела от арбалет го бе ранила в рамото.

— Трозелиго ни нападат… — със сетни сили продума той.

Джейсън мигом започна да раздава заповеди на висок глас, ала никой не му обърна внимание и всички панически се втурнаха към вратата. Като изруга, той сам се зае да угаси огъня и да отвори предпазния вентил, за да не изгърми котлето в негово отсъствие. Сетне последва другите през вратата, като се насочи към рафта с експерименталните си оръжия. Без да спира, грабна новоконструираната си „Утринна звезда“, грозно оръжие, представляващо масивна дръжка, увенчана с бронзова топка, в която бяха забити машинно изработени стоманени шипове. Легна добре в ръката му и силно изсвистя, когато го размаха във въздуха.

Затича през тъмните коридори по посока на мястото, откъдето се чуваха далечни крясъци; идеха сякаш от двора. Когато мина край стълбите за горните етажи, смътно дочу отгоре тропот и приглушен вик. Стигна до широкия главен вход, който извеждаше към двора, и видя, че битката вече е в последния си стадий и ще бъде спечелена и без негова помощ.

Сцената се осветяваше от грубовати електрически лампи. Шлюзът за пристанището беше полуразтворен — една лодка със заострен нос се бе заклещила в разбитите му врати. След като не бяха успели да нахълтат в двора на крепостта, трозелиго бяха насочили атаката си по протежение на стената и бяха избили повечето от стражите там. Ала преди да вкарат подкрепленията си през вратите, контраатаката на вдигнатите под тревога защитници на крепостта ги бе спряла. Вече нямаха никакви изгледи за успех, затова бавно се оттегляха, като се сражаваха в ариергард. Все още падаха жертви, но битката постепенно утихваше. По водата се носеха трупове, повечето със забити в тях стрели от арбалети. Джейсън не видя смисъл да се намесва и се запита каква ли е причината за тази среднощна атака.

В същия момент го обхвана предчувствие за надвиснала беда. Какво всъщност не беше наред? Нападението бе отбито, но той усещаше, че нещо не е както трябва, нещо важно. После си припомни шумовете, които бе чул на стълбите — тропот и дрънчене на оръжия. А също и вика, пресекнал внезапно, сякаш някому бяха запушили устата. Тези звуци почти не му бяха направили впечатление, когато ги чу; подсъзнателно бе предположил, че още войници идват да се присъединят към битката.

„Но аз минах последен през вратата! Никой друг не слезе по стълбите!“ И докато си мълвеше полугласно тези думи, се затича нагоре, прескачайки през три стъпала наведнъж.

Някъде над него се разнесе трясък и после тракане на метал в камък. Джейсън се втурна в коридора, препъна се в някакво тяло и едва не се просна на земята. Едва сега осъзна, че шумовете идват от собственото му жилище.

Вътре беше истинска лудница или по-скоро касапница. Само една от лампите не беше строшена и на слабата й светлина се виждаха войници, които се препъваха в изпочупените мебели, биеха се и падаха мъртви. Стаите изглеждаха сякаш по-малки от множеството сражаващи се мъже. Джейсън прескочи през няколко паднали един върху друг трупа, за да се присъедини към малобройните персони.