Хари Харисън - Свят на смъртта II

— Няма ли за теб нищо свято, богохулнико?!

— По този въпрос ще разискваме друг път. Макар да не разбирам от какво се оплакваш. Да не искаш да кажеш, че ти уважаваш тая фалшива религия с нейния върховен бог Електро и всички останали щуротии? Бъди благодарен, че използвам поклонниците за нещо полезно. Ако някакъв космически кораб мине близо до атмосферата на тази планета, ще улови призива ми за помощ и ще се насочи насам.

— След колко време? — попита Мика, заинтригуван въпреки волята си.

— Може да стане след пет минути… или след петстотин години. Дори и да те търси някой, в тази галактика има много планети. Лично аз се съмнявам, че пирийците ще тръгнат по дирите ми. Те имат само един космически кораб за многобройните си полети за собствени нужди. Какво ще кажеш за твоите хора?

— Те ще се молят за мен, но не могат да ме търсят. Повечето от средствата ни отидоха за кораба, който ти така безотговорно разруши. Но може би други кораби… Не може да няма търговски или разузнавателни полети…

— Всичко зависи изцяло от случайността. Както ти казах, може да стане след пет минути, след пет века… или никога. Зависим от сляпата случайност.

Мика се отпусна тежко, потънал в печал, и Джейсън, макар да си даваше сметка, че греши, изпита мигновена жалост към него.

— Не се отчайвай, нещата тук не са толкова зле — насърчи го той. — Направи само сравнение между сегашното ни положение и първата ни служба като събирачи на крено във веселата банда на Ч’ака. Сега сме в прилично обзаведено жилище, на топло, нахранени и заобиколени с модерни устройства, доколкото бързо мога да ги изобретявам. Заради самия себе си, а и затова, че ми е неприятно да гледам как толкова хора се блъскат напусто, ще изтръгна този свят от мрака на средновековието и ще го насоча към славното бъдеще на техническия прогрес. Да не мислиш, че си правя целия този труд само за да помогна на Хертуг?

— Не разбирам.

— Съвсем типично за теб. Тук сме изправени пред една статична култура, която никога няма да се промени, ако на подходящо място не се заложи солиден заряд от експлозив. Това съм аз. Додето на знанията се гледа като на официална тайна, напредъкът е невъзможен. Естествено, могат да се постигнат минимални промени и подобрения в рамките на клановете, всеки от които работи в своята специализирана област, но те няма да са от съществено значение. Аз ще се занимая с това. Давам възможност на Хертуг да събере информация от всички останали племена плюс знания, каквито те още нямат. Така ще наруша равновесието, което поддържа воюващите шайки в приблизително равно положение, и ако той проведе войната си както трябва, тоест както аз искам, може постепенно да ги подчини на своята власт…

— Война? — настръхна Мика и познатият фанатичен пламък отново се появи в очите му. — Наистина ли каза война?

— Точно това е думата — потвърди Джейсън, като доволно си пийваше бренди, опиянен наполовина от собствените си фантазии и наполовина от алкохола, затова не забеляза предупредителните нотки в гласа на Мика. — Както беше казал някой някога, не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Оставен сам на себе си, този свят завинаги ще се препъва все по същата орбита и деветдесет и девет процента от населението ще бъдат обречени на болести, бедност, мръсотия, мизерия, робство. Ще започна война, една хубава и чистичка научна война, която ще унищожи конкуренцията. Когато тя свърши, това ще бъде един по-добър за всички свят. Хертуг ще е разчистил останалите банди и ще бъде диктатор. Работата, която върша, и сега вече не е по силите на престарелия скиуло. Затова използвам за помощници някои от робите и обучавам като младши техници членове от рода. Когато завърша, ще съм посял семената на всички научни дисциплини и индустриалната революция ще действа тук в пълен размах. Връщането назад ще бъде невъзможно и старите обичаи ще отмрат. Машини, капитал, предприемачество, развлечения в свободното време, изкуства…

— Ти си чудовище! — просъска Мика през зъби. — За да удовлетвориш собственото си его, си готов да предизвикаш война, в която ще загинат хиляди невинни хора. Ще те спра, дори това да ми струва живота!

— Какво, какво… — промърмори Джейсън. Вече задрямваше, изморен от целодневната работа и унесен в щастливите си видения.

Ала Мика не му отговори. Той се обърна гърбом, приведе се над дестилатора и продължи да го почиства. Лицето му бе зачервено, а зъбите му тъй здраво стиснати, че от устната му по брадичката се процеждаше тънка струйка кръв. Най-сетне се беше научил колко е важно в известни моменти да можеш да си замълчиш, макар че усилието да се въздържи едва не го убиваше.