Хари Харисън: Свят на смъртта II

— Ти ли ще ми даваш храна в устата, или ще ми развържеш ръцете, докато ям? — попита Джейсън. Мика, с поднос в ръце, стоеше нерешително пред него. Джейсън продължи с обработката си, но много предпазливо, защото Мика беше всичко друго, само не и глупак. — Естествено, бих предпочел ти да ме храниш. От теб става прекрасен слуга.

— Нищо не ти пречи да се храниш сам — мигом отвърна Мика, като закрепи подноса пред креслото на Джейсън. — Но ще трябва да се обслужваш с една ръка, защото, ако те развържа, само неприятности ще ми докараш.

Той докосна копчето на гърба на креслото — ремъкът върху дясната китка щракна и се разкопча. Джейсън раздвижи изтръпналите си пръсти и взе вилицата.

Докато се хранеше, обходи с поглед всичко наоколо. Незабелязано, защото комарджиите умеят да вършат тия работи незабелязано; като се правиш на разсеян, можеш да видиш много неща, стига да си отваряш очите — можеш да зърнеш за миг картите на противника, да доловиш промяна в изражението му. Детайл по детайл Джейсън поглъщаше с очи съдържанието на кабината — командния пулт, екраните, компютъра, автопилота, калъфа с картите, лавицата с книги. Разгледа, обмисли и запомни всичко. Все някога щеше да му послужи да осъществи плана си.

Засега се бяха оформили само началото и краят на идеята му. Начало: той бе пленник на този кораб, отправил се към Касилия. Край: нямаше да остане в плен, нито да се върне на Касилия. Същественото, което липсваше, бе средата. В момента краят изглеждаше непостижим, но Джейсън изобщо не допускаше мисълта, че е невъзможен. Той залагаше на принципа, че човек сам си определя късмета. Достатъчно бе да си нащрек и щом се появи удобен момент, да действаш. Реагираш ли бързо, ще имаш късмет. Пропуснеш ли изникналата възможност, залутан в колебания, няма да имаш.

Той отмести празната чиния и разбърка захарта в чашата. Мика беше хапнал съвсем малко и вече пиеше втора чаша чай. По невиждащия му поглед личеше, че е потънал в мисли. Когато Джейсън му заговори, леко трепна.

— След като не държиш цигари на кораба, няма ли да ми позволиш поне от моите да запаля? Ще трябва ти да ми ги извадиш от джоба, защото аз не стигам дотам, както съм привързан към това кресло.

— Не мога да ти помогна — отсече Мика. — Тютюнът е опиат, при това канцерогенен. Да ти дам цигара означава да те застраша с рак.

— Не бъди такъв лицемер! — сопна му се Джейсън, вътрешно доволен от плъзналата червенина по врата на другия. — От векове насам вече отстраняват канцерогенните вещества от тютюна. Пък и да не беше така, какво значение има при моето положение? Водиш ме на Касилия към сигурна смърт. Какво те засяга състоянието на дробовете ми?

— Не бях погледнал на въпроса от тая страна. Просто съществуват определени житейски правила…

— Нима? — прекъсна го Джейсън, решен да не изпуска инициативата. — Не са чак толкова много, колкото ти се иска. Хора като теб постоянно си измислят нови правила и никога не съумяват да видят нещата в перспектива. Ти си против опиатите. Но против кои? Какво ще кажеш за теиновата киселина в чая, който пиеш? Ами кофеинът? Той е не само силен стимулант, но и диуретик. Именно затова чаят липсва от менюто в космическите кораби. Ето ти пример за опиат, който е забранен с основание. Можеш ли да оправдаеш твоята война срещу цигарите по същия начин?

Мика понечи да каже нещо, после се замисли за миг и промърмори:

— Вероятно имаш право. Уморен съм, пък и какво значение има?

Той намусено измъкна табакерата от джоба на Джейсън и я сложи на подноса. Джейсън не посегна да я поеме. С леко виновно изражение Мика си сипа трета чаша чай.

— Трябва да ми простиш, че се опитвам да те приобщя към моите норми, Джейсън. Когато преследваш голямата Истина, случва се някои малки истини да ти убягнат. Не че не съм способен на толерантност, но що се отнася до моралните критерии, които съблюдавам, очаквам и от околните да се съобразяват с тях. Все пак човек не бива да забравя смирението и аз ти благодаря, че ми го припомни. Не е лесно да се впуснеш в търсене на Истината.

— Истината не съществува — възрази Джейсън.

В тона му вече нямаше и следа от гняв и обида. Държеше да проточи разговора със своя противник, да го заинтригува дотолкова, че той да забрави за свободната му ръка. Приближи чашата до устата си и само докосна с устни чая, без да отпие. Докато имаше нещо в чашата, щеше да има и повод ръката му да остане свободна.

— Как тъй да не съществува Истина? — Мика претегляше мисълта в ума си. — Сигурно не го казваш сериозно. Галактиката е изпълнена с Истината; тя е пробният камък за Живота. Тъкмо тя разграничава Човечеството от животните.