Хари Харисън: Свят на смъртта II

„И сам ще се оправя“, засмя се на себе си. В следващия миг повдигна ръка и пистолетът тутакси изскочи от кобура, прикрепен към вътрешната страна на китката му. Показалецът му се бе вече сгънал и щом се допря до спусъка, последва изстрел — само един, но достатъчен да разкъса хищната папрат в далечината, към която Джейсън се беше прицелил.

Добър беше и си го знаеше. Никога нямаше да достигне съвършенството на пирийците, родени и израсли на тази смъртноопасна планета с двойно по-голямото й притегляне, но никой чужденец не можеше да се мери с него по бързина и точност. В състояние бе да се справи с всяка опасност, а според него на кораба нямаше да се размине без изненади. В миналото бе имал разногласия с полицията и различни други планетарни власти, но не вярваше, че по тази линия някой би си направил труда да изпрати междузвезден кораб да го арестува.

Защо бе дошъл този кораб?

На кърмата беше изписан опознавателният номер, а край него се мъдреше доста познат герб. Къде го беше виждал преди?

Вниманието му бе привлечено от отварящия се люк на предната камера. Влезе и люкът автоматично се хлопна след него. Оказал се вътре, Джейсън замижа, додето ултразвуковите устройства и ултравиолетовото лъчение старателно изпълняваха обеззаразителните си функции, изтребвайки всевъзможните микроорганизми, които беше внесъл с дрехите си. Най-после процедурата приключи и когато вътрешният люк започна да се отваря, той се притисна плътно към него, за да скочи вътре веднага щом отворът се разшири достатъчно. Ако се предвиждаха изненади, по-добре да идваха от негова страна.

Когато мина през входа, усети, че пада. Оръжието светкавично се озова в ръцете му и той понечи да го насочи към мъжа в скафандър, който седеше пред командния пулт.

— Газ… — успя само да каже и изгуби съзнание още преди да се строполи на металния под.

Когато дойде на себе си, най-напред усети, че главата му се цепи от болка, усилваща се и при най-лекото движение. Отвори очи, но веднага отново стисна клепачи, тъй като светлината болезнено го раздразни. Веществото, с което го упоиха, очевидно бе бързодействащо, но и ефектът му преминаваше също тъй бързо. Главоболието вече се притъпя-ваше и той бе в състояние да си отваря очите без усещането, че му забиват игли в тях.

Бяха го настанили в типично за космически кораб кресло с ремъци за китките и глезените, които в момента бяха здраво стегнати. На креслото до него седеше мъж, чието внимание беше издало погълнато от командния пулт. Корабът бе излетял и вече се намираше в открития космос. Непознатият работеше с компютъра — очевидно задаваше траекторията в междузвездното пространство.

Джейсън използва възможността да разгледа спътника си. На вид беше възстар за полицай, макар че при по-внимателно вглеждане човек не би успял да определи точно възрастта му. Косата му беше прошарена и тъй късо подстригана, че му седеше като плувна шапка на главата, но бръчките по обветреното му лице сякаш по-скоро се дължаха на живот на открито, а не на напреднала възраст. Висок и стегнат, на пръв поглед той изглеждаше малко мършав, но Джейсън установи, че създава такова впечатление, защото нямаше нито грам излишна плът. Сякаш беше изпечен от слънцето и премит от дъждовете, тъй че накрая от него бяха останали само кости, сухожилия и мускули. Когато движеше глава, жилите по врата му изпъкваха като въжета, а ръцете му над пулта бяха сухи и кафеникави като птичи крака. С възлестия си пръст натисна бутона за автопилот и се обърна към Джейсън.

— Виждам, че сте буден. Това е лек газ. Не ми беше приятно да го използвам, но така е по-сигурно.

Докато говореше, устата му се отваряше и затваряше с невъзмутимата и строга методичност на банков сейф. Дълбоко разположените му студени сини очи се взираха в Джейсън изпод гъсти и тъмни вежди. Нито в изражението, нито в тона му не се долавяше и най-бегла шеговита нотка.

— Не постъпихте много любезно — отбеляза Джейсън, докато незабелязано опитваше здравината на ремъците. Бяха яки и силно стегнати. — Ако знаех, че спешното ви съобщение всъщност е доза упойващ газ, доста бих си помислил, преди да ви насоча за кацане.

— Към измамниците с измама — изрече устата със стиснати и сбръчкани като на костенурка устни. — Ако имаше друг начин да ви хвана, щях да го използвам. Но тъй като познавам репутацията ви на безпощаден убиец и ми е ясно, че на Пиръс имате приятели, приложих единствения възможен метод.