Хари Харисън - Свят на смъртта II

— Мразя те, Ч’ака! А другият къде е?

— И него си го бива. Непознат от океана. Ще ти разправя смешни истории, добре се труди.

Джейсън се извърна тъкмо навреме, за да избегне цялата сила на ритника, но все пак той бе достатъчно мощен, за да го събори на пясъка. Преди да се вдигне на крака, Ч’ака бе сграбчил Мика за рамото и го потътри през невидимата разделителна линия към другата група роби. Фасимба се наведе над него и го заразглежда, като го подритваше с шипа на ботуша си.

— Не ми изглежда добър. Има голяма дупка на главата.

— Работлив е — рече Ч’ака. — И дупката почти зарасна. Много е силен.

— Ще ми дадеш ли друг, ако тоя умре? — със съмнение в гласа попита Фасимба.

— Ще ти дам. Мразя те, Фасимба!

— Мразя те, Ч’ака!

Двамата господари наредиха на робите си да станат и ги подкараха обратно натам, откъдето бяха дошли. Джейсън извика на Ч’ака:

— Чакай, не продавай приятеля ми. Като сме заедно, работим по-добре. Можеш да се отървеш от някой друг…

Робите го зяпнаха смаяни, а Ч’ака се извърна рязко към него и надигна тоягата си.

— Затваряй си устата. Ти си роб. Ако още веднъж ми кажеш какво да правя, ще те убия!

Джейсън си замълча, тъй като стана ясно, че нищо повече не може да стори. Мъчеха го известни угризения за съдбата на Мика: дори и раната му да оздравееше, той несъмнено не беше от тия, дето умееха да се примиряват с неизбежните трудности на робския живот. Тъй или иначе, Джейсън направи каквото можа, за да го спаси. Дошло бе време най-сетне да се погрижи и за себе си. Повървяха още малко, преди да се стъмни. После спряха за нощувка. Джейсън се настани зад ниско възвишение, където намери малко завет от вятъра, и разгъна парчето опърлено месо, което бе запазил от обедния пир. Беше жилаво и мазно, но във всеки случай по-добро от почти несмилаемото крено, което явно бе основна част от местното меню. Заглозга шумно костта и в тоя миг до него се доближи един от робите.

— Дай ми малко от твоето месо — жаловито помоли той и едва като чу тънкия глас, Джейсън разбра, че пред него стои момиче. Но всички роби изглеждаха толкова еднакви със сплъстените си коси и кожените наметки! Откъсна парче месо.

— Вземи. Седни и го изяж. Как ти е името? — Бе решил в замяна на щедростта си да изкопчи малко информация от момичето.

— Иджале.

Все още права, тя заръфа месото, което стискаше здраво в юмрука си, а с другата си ръка взе да се чеше по рошавата глава.

— Откъде си? Винаги ли си живяла… така? — Как да попиташ един роб дали винаги е бил роб?

— Не съм оттук. Първо бях при Бул’ваджо, после при Фасимба, а сега съм собственост на Ч’ака.

— Кой е Бул’ваджо? Някой като нашия господар Ч’ака ли?

Тя кимна, без да престава да дъвче.

— А тия д’зертано, от които Фасимба измъква стрели, те какви са?

— Ти май не си много наясно — рече тя, като довърши месото и облиза мазните си пръсти.

— Достатъчно съм наясно, за да измъкна месо, когато ти нямаш никакво. Тъй че не ми се отплащай с подигравка. Кои са тия д’зертано?

— Всички знаят кои са — сви рамене тя в недоумение и затърси меко място в пясъка, където да седне. — Живеят в пустинята. Разкарват се в каро. Миришат на лошо. Имат много хубави неща. Един от тях ми даде истинско съкровище. Нали няма да ми го вземеш, ако ти го покажа?

— Няма да го пипна. Само искам да погледна какво умеят да изработват. Ето ти още месо. Покажи ми сега твоето съкровище.

Иджале взе да рови в някакъв невидим джоб сред гънките на кожата и измъкна нещо в стиснатия си юмрук. Протегна гордо ръка напред и разтвори дланта си. На оскъдната светлина Джейсън различи стъклено червено мънисто.

— Нали е много хубаво? — попита тя.

— Да, хубаво е — съгласи се Джейсън и за миг го бодна искрено съчувствие, додето гледаше малката дрънкулка. Прадедите на момичето бяха пристигнали на тази планета с космически кораби и огромни научни познания. Откъснати от цивилизацията, потомците им бяха деградирали до това си състояние: почти лишени от разум роби, способни да ценят най-много от всичко някакво си безполезно стъкълце.

— Ами хайде — рече Иджале и легна по гръб в пясъка. Разтвори част от кожите и понечи да запретне другите към кръста си.

— Спокойно — каза й Джейсън. — Месото беше подарък, не е нужно да плащаш за него.

— Не ме ли искаш? — попита тя изненадано и отново покри голите си крака. — Значи не ме харесваш? Грозна съм, така ли?

— Прекрасна си — излъга Джейсън. — Да речем, че аз съм твърде уморен.