Хари Харисън - Свят на смъртта II

— По-добре да умра свободен, отколкото да живея в окови!

— Я стига глупости! По-добре да живеем в окови и да се научим как да се отървем от тях. По този начин на края може да се окажем свободни и живи вместо свободни, но мъртви, а това е далеч по-привлекателен вариант. Сега мълчи и яж. Нищо не можем да предприемем, докато не се оправиш.

През остатъка от деня редицата продължи да претърсва пясъчната пустош и освен че помагаше на Мика да върви, Джейсън откри на два пъти крено, както наричаха ядливите корени. По здрач походът приключи и те с облекчение се строполиха на пясъка. При разпределението на храната получиха малко по-голяма порция, очевидно като признание за усърдието на Джейсън. И двамата бяха изтощени и щом се стъмни, мигом заспаха.

На следващата сутрин една случка наруши еднообразието на похода. В търсенето на храна винаги се движеха успоредно на невидимия бряг и един роб вървеше по билото на дюните, които скриваха морето от погледа. Изглежда, робът бе видял нещо интересно, защото скочи от височинката и възбудено размаха ръце. Ч’ака тромаво изтича по дюните, размени няколко думи със съгледвача и сетне по обичая си го отпрати с ритник.

Джейсън го наблюдаваше с нарастващо любопитство — Ч’ака свали от гърба си обемистия вързоп и го разгъна, сетне извади отвътре майсторски изработен арбалет, отвори сгъваемия приклад и натегна тетивата. Тая сложна конструкция изглеждаше съвсем не на място в едно тъй примитивно робовладелско общество и на Джейсън му се прииска да я разгледа по-отблизо. Ч’ака изрови от вързопа една стрела и я постави в улея на арбалета.

Робите седяха мълчаливо на пясъка, а господарят им се сниши и тръгна покрай дюните, после, очевидно избрал подходящо място, се просна по корем и така продължи напряко през билото, додето изчезна от поглед. Няколко минути по-късно иззад дюните долетя предсмъртен крясък и всички роби се завтекоха да видят какво става. Джейсън остави Мика да лежи и се озова сред първите, които излязоха на брега.

Спряха на почтително разстояние и взеха шумно да хвалят изстрела и да сипят възторжени възгласи по повод ловната сполука на Ч’ака. Джейсън трябваше да признае, че тия комплименти бяха заслужени. Голямо космато земноводно лежеше на мокрия пясък. От дебелия му врат стърчеше перестият край на стрелата, тънка струя кръв се размиваше в прииждащите вълни.

— Месо! Месо! Днес ще има месо!

— Ч’ака уби розмаро! Ч’ака е велик!

— Ура за Ч’ака, нашия покровител! — побърза Джейсън да влезе в тон с останалите. — Кога ще ядем?

Без да обръща никакво внимание на робите, господарят тежко се отпусна на дюната, за да си поеме дъх след уморителното преследване. Миг по-късно отново натегна тетивата на арбалета, приближи се до звяра и с помощта на ножа си изтръгна стрелата от туловището му. Постави я отново в улея, а от нея продължаваше да капе кръв.

— Съберете дърва за огън — нареди той. — А ти, Описвени, поработи с ножа.

Ч’ака отново се оттегли на дюната и насочи арбалета към роба, който по негова заповед се приближи до плячката. Ч’ака бе оставил ножа си забит в животното. Описвени го издърпа и започна методично да отделя месото от кожата. Работеше напрегнато под зоркия поглед на Ч’ака и насочения към гърба си арбалет.

— Доверчива душа е нашият началник — промърмори Джейсън и се присъедини към останалите да търси дърва за огъня.

Ч’ака държеше оръжията, но явно се боеше, че може да го убият. Ако се опиташе да вдигне ножа срещу него, вместо кротко да си върши възложената му работа, Описвени щеше да получи стрела в тила. Хитро измислено.

Събраха достатъчно съчки за огъня и когато Джейсън се върна със своя наръч, убитото животно вече бе насечено на едри късове. Ч’ака изрита робите далеч от огъня, порови във вързопа и измъкна ново чудновато устройство. Заинтригуван, Джейсън приближи на безопасно разстояние и застана сред първата редица зяпачи. Никога досега не бе виждал толкова първобитно запалително устройство, но се досещаше как действа. Рамо, закрепено на пружина, се удряше о кремък в стоманена пластина, изхвърчаха искри, които Ч’ака улавяше в чашка с прахан, а сетне ги раздухваше и се получаваше пламък.

Откъде ли бяха попаднали тук арбалетът и запалителното устройство? Те очевидно принадлежаха на по-развито общество от това на дивите номади, разсъждаваше Джейсън. Ето първите свидетелства, че на планетата може да има народ с по-високо ниво на култура. По-късно, докато останалите пируваха с пърленото месо, той дръпна Мика настрана и сподели с него догадките си.