Хари Харисън - Свят на смъртта II

Дали девойката бе грозна или прекрасна? Не беше ясно. Немитата й разчорлена коса почти изцяло скриваше лицето й, а онова, което се виждаше от него, бе покрито с дебел слой мръсотия. Устните й бяха разранени, а на едната й буза имаше червена драскотина.

— Нека да остана с теб тази нощ, нищо че си твърде стар и не ме искаш. Мзил’кази постоянно ме иска, но той ми причинява болка. Ето го там.

Мъжът, когото тя посочи, ги наблюдаваше от безопасно разстояние и още повече се отдалечи, когато Джейсън вдигна поглед към него.

— Не се бой от Мзил — успокои я Джейсън. — С него си уредихме отношенията още първия ден, когато пристигнах. Сигурно си забелязала цицината на главата му.

Той се пресегна за камък и мъжът, който ги наблюдаваше отдалеч, бързо побегна.

— Ти ми харесваш. Пак ще ти покажа моето най-хубаво нещо.

— И аз те харесвам, но недей ми го показва сега. Ще се разглезя от толкова много хубави неща наведнъж. Лека нощ.

На следващия ден Иджале не се отдели от Джейсън — подреди се до него, когато поеха на обичайния утринен поход за събиране на крено. Джейсън се възползваше от всяка възможност да я разпитва и към обед бе успял да изтръгне малкото, което тя знаеше за живота отвъд тази гола крайбрежна равнина. Океанът бе загадка, изхвърляше животни за ядене, риба, а от време на време и човешки трупове. Понякога в далечината се виждаха и кораби, но за тях не се знаеше нищо. От другата страна територията им граничеше с пустиня, още по-негостоприемна и от тази, в която влачеха жалкото си съществуване — необятни голи пясъци, населени единствено от д’зертано с техните загадъчни каро. Тия последните, изглежда, бяха животни или пък някакви механични транспортни средства; според смътното описание на Иджале можеха да са и двете. Океан, брегова ивица и пустиня — това съставляваше целия им свят и тя не можеше да си представи, че отвъд съществува нещо друго.

Но Джейсън знаеше, че не е така — арбалетът бе достатъчно доказателство и той бе твърдо решен да открие откъде се е взел. За тази цел трябваше да се освободи от робството, щом настъпеше подходящ момент. Бе се приучил пъргаво да избягва тежкия ботуш на Ч’ака; работата не беше тежка и храна имаше достатъчно. В положението си на роб не бе обременен с никакви отговорности — трябваше само да изпълнява заповедите на господаря — и това му даваше възможност да опознае донякъде планетата, тъй че щом си тръгнеше оттук, нямаше да е съвсем неподготвен.

По-късно през деня в далечината се зададе друга редица роби и Джейсън очакваше да се повтори изпълнението от предишния ден. Но остана приятно изненадан. При вида на другата група Ч’ака внезапно избухна в ярост, която подплаши робите му и те се разбягаха в разни посоки. Господарят им взе да подскача, да крещи гневно и да удря с тоягата по дебелата си кожена броня, а когато стигна до пълно изстъпление, се втурна да бяга. Джейсън го последва, силно заинтригуван от новия обрат на нещата.

Групата роби насреща им също се разпръсна и сред тях изникна подобна фигура с тежко въоръжение и броня. Двамата вождове се устремиха бясно един към друг и Джейсън беше сигурен, че ще си строшат главите, като се сблъскат. В решителния миг обаче те забавиха темпото, след което взеха да се дебнат в кръг и да си разменят кресливи ругатни.

— Мразя те, М’шика!

— Мразя те, Ч’ака!

Думите бяха същите, но в озверения тон тоя път нямаше и следа от официалност.

— Ще те убия, М’шика! Пак си навлязъл в територията ми с твоите мърши!

— Лъжец си ти, Ч’ака! Тая земя е открай време моя.

— Аз трябваше открай време да съм те убил!

Ч’ака скочи и стовари тоягата си тъй силно, че сигурно щеше да разсече на две мъжа насреща си, ако го бе улучил. М’шика бе подготвен за нападението и отскочи назад, като се засили за ответен удар, но Ч’ака лесно му се изплъзна. После пак продължиха енергично да размахват тоягите, но те свистяха само във въздуха и пострадал нямаше, додето неочаквано двамата мъже се вкопчиха един в друг и борбата започна не на шега.

Търкаляха се на земята, ръмжаха свирепо, дърпаха се яростно. При ръкопашния бой тежките тояги вече не вършеха работа, заместиха ги с ножовете и дългите бивни по наколенниците: едва сега Джейсън разбра защо му са тия бивни на Ч’ака. Беше бой без правила — всеки се стараеше с всички сили да убие противника си, но кожената броня ги затрудняваше в тая им цел. Борбата продължаваше. Пясъкът бе осеян с изпотрошени животински зъби, захвърлени оръжия и парчета кожа. В един миг двамата мъже се разделиха, за да си поемат дъх, но тутакси пак се нахвърлиха един върху друг.