Хари Харисън - Свят на смъртта II

— Да. И ти, и аз. Това е единственият начин да оцелеем в тая обстановка. Ще правим същото като всички останали. Ако се подчиняваме на заповедите, има голяма вероятност да останем живи, докато намерим изход от тая каша.

Отговорът на Мика бе заглушен от силен рев откъм дюните, възвестяващ завръщането на Ч’ака. Робите припряно се надигнаха, грабнаха вързопите си и застанаха в разгъната редица на разстояние един от друг. Джейсън помогна на Мика да се изправи и да омотае краката си в парчета кожа, после го накара да се облегне на него и така двамата се дотътриха до редицата. Щом всички застанаха по местата си, Ч’ака срита най-близкия до него и робите бавно тръгнаха напред, като предпазливо оглеждаха земята под краката си. Джейсън нямаше представа какъв е смисълът на този ритуал, но не се интересуваше, само и само да ги оставеха на мира, него и Мика. Стигаше му усилието да крепи ранения си спътник изправен. Добре, че Мика събра достатъчно сили, за да продължи да се движи.

Един от робите посочи надолу, извика и редицата спря. Беше твърде далеч от тях и Джейсън не можа да схване причината за вълнението, но човекът приклекна и взе да дълбае дупка с къса заострена пръчка. След секунди измъкна от земята нещо кръгло, голямо почти колкото юмрук. Размаха го над главата си и се завтече да го отнесе на Ч’ака. Той го пое, захапа го и щом робът се обърна да иде на мястото си, го дари с як ритник. Редицата отново тръгна напред.

Още два пъти се натъкваха на загадъчните находки и Ч’ака тутакси изяждаше намереното. Едва когато засити глада си, се зае да събира храна за другите. Следващия път повика един роб и хвърли предмета в грубо изплетения кош на гърба му. От този миг нататък робът с коша вече вървеше току пред господаря си, който не го изпущаше от поглед и строго следеше всичко намерено да попадне в коша. Джейсън се чудеше какво събират, но във всеки случай ставаше за ядене, за което го подсети гневен спазъм в стомаха.

Робът, който вървеше до Джейсън, извика и посочи към пясъка. Щом спряха, Джейсън пусна Мика да приседне и с интерес се загледа как робът взе да рие със своята пръчица земята около едно тънко зелено стъбълце. Изрови нещо сбръчкано и сиво, вероятно корен или грудка, от което растяха зелени листа. То се стори на Джейсън не по-апетитно от скален отломък, но робът очевидно бе на друго мнение, защото дори си позволи дързостта да подуши корена. Ч’ака се развика гневно срещу това провинение и когато робът пусна находката си в коша при останалите, получи такъв силен ритник, че едва докуцука до мястото си в редицата.

Скоро след това Ч’ака обяви почивка и робите се скупчиха около него, докато той ровеше в коша. Извикваше всекиго при себе си и му даваше по един или повече корени според някаква своя система за оценка на заслугите. Кошът почти се беше изпразнил, когато насочи тоягата си към Джейсън.

— K’e nam h’vas vi? — попита той.

— Mia namo estas Jason, mia amiko estas Mikah.

Джейсън отговори на правилен есперанто, който Ч’ака явно добре разбираше, защото изръмжа и взе да рови в коша. Маскираното му лице ги заразглежда — Джейсън усети острия поглед на скритите очи. Тоягата отново се насочи към него.

— Откъде идете? Вашият кораб ли изгоря и потъна?

— Да, нашият. Идваме много отдалеч.

— От другата страна на океана? — Очевидно това бе най-голямото разстояние, достъпно за представите му.

— Точно тъй, от другата страна на океана. — Джейсън не бе в настроение да изнася лекция по астрономия. — Кога ще ядем?

— Личи, че си богат човек в твоята страна, имаш кораб, обувки. Сега твоите обувки са мои. Тук си роб. Мой роб. И двамата сте мои роби.

— Щом казваш, роб съм ти — неохотно се съгласи Джейсън. — Но дори робите трябва да ядат. Къде е храната?

Ч’ака взе да тършува из коша, додето намери най-спаружения корен, раздели го на две и хвърли парчетата пред Джейсън.

— Бъдете по-работливи и ще получите повече.

Джейсън вдигна половинките от земята и ги изтри доколкото можа от пясъка. Подаде едното парче на Мика и предпазливо захапа другото. Имаше вкус на тръпчив восък. Доста усилия му струваше да преглътне тая гадост, но изяде корена докрай. Без съмнение това бе храна, макар и непълноценна, и щеше да му даде малко сили, додето намери нещо по-добро.

— За какво си говорихте? — попита Мика, дъвчейки своя дял.

— Надлъгвахме се. Той ни смята за свои роби и аз се съгласих. Но това е само временно — побърза да добави Джейсън, когато видя как лицето на Мика се зачерви от гняв и той понечи да се надигне. Джейсън го бутна да седне. — На непозната планета сме, ти си ранен, нямаме храна и вода, нито някаква представа как да оцелеем тук. Единственият ни шанс да останем живи е засега да се подчиняваме на Грозника. Щом му е драго да ни нарича свои роби, така да бъде.