Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

Той замълча известно време.

— Ето какво, сър. Ако ми разрешите срещу него тръгваме ние двамата. Но сме длъжни да смятаме, че други освен нас няма да има. Нямаме никакъв шанс да избягаме. Ако не той сам, то неговите роби кефтиу ще се погрижат за нас. И още как ще го направят! Та ние им отнемаме Рая! Това прилича на самоубийство, капитане. И ако заподозрат мис Демерест… Боже, не искам и да помисля за това! Не, трябва да намерим друг начин, сър.

— Искам да кажа, ако не се намери друг изход — определих аз. — И ако се стигне до открита схватка, не искам ти да участваш в нея. Сам ще се оправям.

— Капитане, чуйте ме — лицето му се изкриви, горната устна затрепери и той сякаш се накани да заплаче. — Не бива така да говорите с мен. Където сте вие, там съм и аз. Нима не сме партньори?

— Разбира се, че сме партньори, Хари — отвърнах му трогнат. — Но когато се стигне до… убийство, трябва да съм сам. Ти няма нужда да рискуваш напразно за нас.

— Хайде де! — озъби се той. — Нямало необходимост! По дяволите необходимостта! Мислите, че ми е приятно да се пъхам между стените като стар плъх? Не бих казал нито една лоша дума срещу приличен затвор. Но тук е истински ад! А вие с мис Демерест сте като мое семейство. Не ми казвайте нищо повече, сър! Нито дума повече!

— Е, Хари, нямах това предвид — и го потупах по рамото. — Исках да кажа, че ако се стигне до най-лошото, остави на мен Сатаната, а сам се опитай да спасиш мис Демерест.

— Ние ще бъдем заедно, капитане — продължи да бъде упорит. — Ако се стигне до убийство, аз съм с вас. — той се поколеба, преди да допълни: — Как бих искал, в името на Господ Бог, да бъда сигурен, че честен куршум ще го настигне.

Това ме накара да се сепна. Прекалено близо се бе доближил до моите съмнения.

— Млъкни, Хари! — рязко казах аз. — Нали първото, което ми каза, бе, че Сатаната е също такъв човек, както аз, ти или някой друг от нас. И той може да загине от нож или куршум. Защо си премислил?

— Просто блъфирах — замърмори той. — Хвалех се и така си поддържах смелостта. Не може да се нарече напълно човек, сър. Не казвам, че е и Сатаната. Но не казвам, че не е и Дявола. О, Боже, колко е грамаден! — завърши той безпомощно.

Моето безпокойство се усили. Аз си мислех, че ще намеря поддръжка в отсъствието на суеверие спрямо Сатаната от Баркър, но сега същите тези суеверия бяха обхванали и него. Тогава ще опитам да го подиграя.

— Гледай ти! — усмихнах се аз. — Считах те за печено момче, Хари. Сатаната казва, че идва направо от Ада. Разбира се, казваш си ти, откъде другаде ще се вземе? Сигурно, ако някой ти разкаже приказката за Червената шапчица, ти всяка старица в шал ще смяташ за вълк. Тогава се скрий под масата, момко.

Той ме погледна напълно сериозно.

— Зад него се намира Адът — каза той. — И знае всички пароли за там.

Започнах да се ядосвам. Спорейки с него всъщност спорех със себе си. Хари просто казваше на глас моите мисли, които сам не си признавах.

— Е, какво пък — казах по едно време, — щом смяташ така, значи той те е надвил. Следователно си безполезен за мен, Хари. Мръщи се сред своите стени и си пълзи на воля, пълзи и ще си останеш жив. Дявол или не, но аз ще се бия с него.

Исках да го засегна, но за мое учудване, той не се разсърди.

— И да е дявол, и да не е, аз съм с вас — спокойно каза той. — Напразно се опитвате да ми объркате главата, капитане. Не е необходимо. Казах, че ще бъда с вас. Стига сме се блъскали напразно в стената като хванати плъхове. това е всичко, капитан Киркхайм.

Баркър изразяваше странно достойнство. Усетих, че лицето ми пламна. Той проявяваше истинско мъжество. И естествено бе по-добре да си каже страховете, отколкото да ги натика вътре в себе си. Протегнах му ръка.

— Прости ми, Хари — започнах аз.

— Не трябва, сър — спря ме той. — Но тук има толкова неща… за които нищо не знаете… Но аз знам. И сигурно с нищо няма да навредя, ако ви ги покажа. Може и само да видите един или два вълка. Колко е часът?

Гласът му звучеше твърдо, а аз се усмихнах вътрешно доволен. В този малък на ръст човек се усещаше стоманата. Той разбира се ми хвърли ръкавицата. Погледнах часовника си.

— Единадесет и двадесет — казах. — Помните ли, че имам среща в дванадесет? Води ме, Макдъф!

— Ризата ви, сър — каза той, — ще бъде като истински маяк в тъмнината. Затова се преоблечете.

Аз бързо измъкнах най-незабележимата риза от шкафа.

— Револвер? — попита той.

Кимнах и посочих под лявата си мишница. В клуба бях си попълнил арсенала, който бе така безмилостно опустошен от Консърдайн.