Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

Като се връщахме, погледнахме в стаята за бридж. По време на отсъствието ни се бяха появили нови играчи и се бяха опънали още маси. На една от тях видях Кобхем да има за партньор Ева.

Минах край тях, тя ме погледна спокойно и равнодушно ми кимна. Кобхем се изправи и ние се поздравихме дружелюбно с яко ръкостискане. Ясно бе, че повече не ми се сърди. Докато се запознавах с новопоявилите се, Ева се облегна на креслото си и затананика една модна песен:

Съвсем не ми беше нужно да има лунна светлина, че сърцето ми да запламти. Това бе съобщение. Тя се е видяла с Баркър.

След няколко мига неволно настъпих Консърдайн по крака. Ева бе подчертано невежлива. Тя се прозяваше и нетърпеливо прехвърляше картите. Кобхъм недоволно я погледна.

— Ей, какво ти става? — неочаквано го сряза тя. — Ще играем или не? Аз направо ви заявявам, стане ли дванадесет, отивам си в леглото.

Аз отново разбрах, че тя повтаря съобщението си. Пожелах им лека нощ и заедно с доктора тръгнахме към изхода. Но влезе още една група и ни помолиха да останем.

— Не тази вечер — прошепнах му на ухото. — Нещо съм нервен. Моля ви, изведете ме от тук.

Той погледна Ева и леко се усмихна.

— Мистър Киркхайм има важна работа — обясни той. — Аз ще се върна след няколко минути.

Той ме заведе до стаята, като по пътя ми показваше, как действат движещите се панели и асансьори.

— Така че, ако премислите и решите да се върнете — обясни ми той.

— Едва ли — отвърнах аз. — Малко ще почета и лягам да спя. Да ви кажа честно, Консърдайн, някак си не издържам тази вечер обществото на мис Демерест.

— Ще поговоря с нея. И защо се чувствате неудобно?

— По-добре не питайте — помолих го аз. — Сам ще се опитам да се справя със ситуацията.

— Както предпочитате — отвърна той и продължи да ме осведомява, че утре сутринта ще ме чака Томас. Вероятно чрез него Сатаната ще предаде пожеланията си. Ако ми трябва лакей, нека позвъня по вътрешния телефон.

А този телефон създаваше чувство на уединеност, когато не звънеше. Аз реших, че Томас вече няма да изпълнява задължението на мой надзирател и много се зарадвах на това.

Консърдайн ми пожела лека нощ. Най-после бях сам. Отидох до прозореца. Той не бе с решетки, но го покриваше тънка метална мрежа, която имаше същата непроходимост. Изключих всички лампи освен една и се захванах с някаква книга. Часът бе 10:30.

— Аз съм тук, капитане и се радвам да ви видя.

Независимо от увереността ми в появата на Баркър, сърцето ми подскочи и огромна тежест се свали от гърба ми. Влетях вихрено в спалнята и го запрегръщах.

— Да знаеш, Баркър, как се радвам, Господи!

— Имам съобщение за вас, сър — той се усмихна и си затвори малките хитри очички. — Вече не е нужно да се крием. Никой няма да ви проверява. Сега вие сте на високо разположение на Сатаната. Станахте един от тях. Добре направено, сър! Аз знам какво нещо е добрата работа.

Той извади цигара, запали, седна и с възхищение ме загледа. — Прекрасно извършена работа! — повтори той. — И без никаква тренировка. Аз не бих могъл да я извърша по-добре.

Наведох се напред и му подадох гарафата с вино.

— Не, не — отказа ми той. — Ако вие сте в отпуска и се каните да легнете, то… прекрасно. Но в нашата работа бедния Джон Ечемиченото зрънце е само пречка.

— Хари, аз съм новак тук — казах с виновен вид и дръпнах недокоснатата гарафа.

Той ме погледна с одобрение.

— Когато мис Демерест ме заприказва — продължи той, — направо олекнах като перце. „Доведете ми го, каза тя, веднага щом можете“. И не е важно спя, или не. Искам да го видя. По всяко време, но без риск. Много иска да ви види, сър.

— Тя сама ми подсказа, че ще бъде в стаята си в полунощ.

— Отлично, ние ще бъдем там — кимна той. Имате ли някакъв план? Да го смачкате, искам да кажа.

Поколебах се. Мисълта, която се въртеше в главата ми, бе така неопределена, че трудно можеше да се нарече план. Дори за разглеждане бе прекалено крехка.

— Не, Хари — отвърнах аз. — Още не съм запознат добре с обстановката. Трябва да се огледам и да свикна повече. Но знам, че ще освободя мис Демерест от Сатаната или ще умра.

Той ми хвърли поглед като на уплашено куче.

— Капитан Киркхайм — каза той сериозно, — това е последното ви залагане. Най-последното, сър. Разбира се, добре е някой да ви поддържа. И ако никой не разкрие, какво замисляме. Но никой не ще тръгне срещу него, сър. Никой! Все едно да молите планината да се мръдне, сър.