Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

Никак не е чудно, че онези тримата в музея отидоха на смърт, като сляпо се подчиняваха. И ако Сатаната не е този, за когото се представя, то поне от сатанинска сила не е лишен.

Докато размишлявах така, не обръщах внимание накъде се движим и сляпо вървях след Баркър.

— Е, нима не бях прав? — неочаквано ми зашепна той. — нима това не е вратата към Ада? Кой е, според вас, Сатаната?

Дойдох на себе си.

— Един продавач на наркотици. Бардак стил а ла „Риц“. И нищо друго. Виждал съм такива свърталища за пушене на опиум в Китай, че това в сравнение с тях е просто една землянка. И там наркоманите са готови да прережат доста гърла само за една доза, както и тези роби на Сатаната.

Нито дума от това не бе пълна истина, но ми бе приятно да го кажа.

— Така ли? — цинично попита той. — Е, какво пък, мислете както си искате. Надявам се, че ще излезете прав, капитане.

Аз също се надявах.

— Тихо! — изведнъж прошепна той.

Ние се движихме като две привидения през мрака на коридора. Сякаш, поне такова впечатление ми остана, използвахме няколко асансьора. И нямах никаква представа, къде се намира моята стая.

— Стигнахме — прошепна Баркър и се спря, като се ослушваше.

Аз пъхнах в джоба си часовника, че светещият циферблат да не ни издаде. Неволно го погледнах. Беше почти дванадесет и половина.

Баркър леко ме побутна напред. Усетих слаб, едва доловим аромат.

Ева? Ние бяхме в нейната стая.

— Ние сме я изпреварили — невнимателно изрекох аз.

Чу се шум на плъзгащо се тяло в постелята.

— Кой е тук? — донесе се тихият глас на Ева. — Пръстът ми е на звънеца.

— Аз съм, Джим — отвърнах аз, също така тихо, но и бързо.

— Джим! — пламна затъмнена лампа. — Къде си ти? До смърт се изплаших за тебе!

Ева се подпираше на възглавницата, кафявите и очи бяха широко отворени и проблясваха, а разкошната и коса, имаща бронзов оттенък, леко бе разрошена. Тя изглеждаше на малко, току що събудило се момиче. И изглеждаше най-прекрасна от всички. Всеки път като я виждам, ми се струва все по-хубава. И дори си помислих, кога ще се спре. Сега бе облечена в розова пижама. И знаех, че през целият си останал живот при вида на нещо розово сърцето ми ще започва да бие по-силно, дори такава дреха да виждам на някоя витрина.

Тя се измъкна от леглото, дотича при мен и ме целуна. Това бе така приятно, че забравих всичко друго на света.

Тогава чух странни звуци зад мен. Хари се поклащаше наляво надясно, бе стиснал ръцете си и полузатворил очите си, лицето му бе напрегнато в екстаз и той тихо пееше, като влюбен папагал. Това наистина бе сантименталният, дребен крадец, Хари.

Ева го погледна и се разсмя.

— Ако искаш да кажеш: „Благославям ви деца мои“, давай, Хари — палаво каза тя.

Той примига, усмихна се унесено и дойде на себе си.

— Спомних си за нас с Меги — изрече малко тъжно той. — Как се срещнахме. Сърцето ми се стопли.

— Е, достатъчно — казах аз, — предполагам, че може да започнем съвещанието. Имаме много въпроси за разглеждане, а времето ни е малко. Ева, могат ли да ни прекъснат?

— Едва ли — отвърна тя. — Откровено казано, никой тук не обръща внимание на нощните срещи. Всички си траят и не идват без покана. От друга страна, ти Джим, не си човек, когото биха предполагали, че ще срещнат тук. Нашето отвращение един към друг е добре известно. Сатаната непременно знае… И тогава…

Нямаше нужда да завършва. Ясно си представих, какво ще направи Сатаната.

— Трудно ще обясним и присъствието на Баркър — допълни тя.

— Е, Хари? — попитах аз. — Ще ни хванат ли?

— Не, ако не стане нещо необичайно. Ако ме потърсят и после попитат, аз ще кажа, че съм работил на друго място. Сатаната сам няма да ме търси, това го знам със сигурност.

— Какво пък, ще трябва да рискуваме — реших аз. — Но ще говорим тихо и без да палим светлината.

Ева побърза да загаси лампата. Тя дръпна тежката завеса от прозореца. Слабо светеше луната, закривана от дантелени облаци. Ние с Баркър преместихме кушетката в тъмната част на стаята. И тримата седнахме на нея.

Няма смисъл да предавам напълно какво разговаряхме. Но до нищо определено не стигнахме. Мигновено припламнаха няколко плана и веднага изгаснаха, като падащи звезди. Аз още се намирах под впечатлението от видяното в нечестивия храм на Сатаната и не можех да се отпусна. Не ме изоставяше гадното предчувствие, че усилията ни са напразни. Ние бяхме, като мухи хванати в паяжината изрисувана на стената на храма с отпечатъците на стъпките. Щом се отлепяхме от една нишка и попадахме на следващата. Но присъствието на топлото Евино тяло, притиснало се към мен, нейната храброст и доверие ми помагаха да се боря с неприятните чувства. Изход има! Трябва да има!