Робърт Вардеман - Бунтът на Ентърпрайс

Той се поотпусна, когато Скоти застана близо до него.

— Капитане, изглеждате уморен. Ние ще се справим с всичко. Ще направим всичко, каквото е необходимо.

Но нещо вътре в него проблясна.

— Не! Това е моят кораб. Няма да се оттегля от командването. Няма да го предам нито на теб, нито на Лорелей, нито на някой друг. Това е моята отговорност и аз няма да се дам без битка!

Блъсна Скоти настрани и тръгна към вратата. Охраната препречи пътя му. Лорелей стоеше отпред.

— Джеймз — каза тя, — насилието ви стигна до невероятна степен. Вие потискате другите около себе си и ги карате да се съмняват в ненасилието, на което съм ги учила.

— Вие им изпихте мозъците. Не знам как, но ги накарахте да се обърнат срещу мен, срещу Федерацията. Те се бунтуват.

— Но сега те са в по-голяма хармония с вселената около тях. Те постигнаха нещо по-добро от воюването. Те се обединиха. Няма конфликт, когато сте част от по-голяма общност. Не може да има.

Кърк насочи фазера си, но беше много късно. Последното, което чу, бяха тъжните думи на Лорелей:

— Вие само сте зашеметен. Дори това ме наранява. Но е необходимо да се предотврати по-нататъшна употреба на сила.

Лъчът от фазера притъпи нервите му. Той се олюля, а после падна на пода в безсъзнание.

Като че ли от много далеч се чу свистене на вятър, който духаше откъм гора. Този шум извика стари и почти забравени спомени в съзнанието на Кърк: за дъжд, който се стичаше по листата на дърветата. Чувстваше се така, сякаш тялото му го напускаше, болката шибна сетивата му и го върна към реалността. Той изохка и се обърна. Слънчева светлина, топла и приятна, галеше лицето му. Той примигна, закри очите си с ръка и се опита да седне. Под него имаше току-що окапали влажни листа, а добре поддържаният торф, който беше видял на екрана от командната зала на „Ентърпрайс“, представляваше странна течност, която изтичаше под него.

Кърк се огледа. Той беше телепортиран на повърхността на планетата.

— Комуникаторът ми! — извика той и опипа колана си, където обикновено висеше устройството. Нямаше го. — Лорелей ме е изпратила на заточение на планетата — у него се надигна паника, когато осъзна колко по-лошо можеше да бъде положението му. Ако Лорелей го беше превърнала в затворник на борда, бягството от арестантската клетка беше невъзможно. А тук, на свобода, имаше шанс. — Първо — да намеря Спок и Маккой, а после — обратно на „Ентърпрайс“ и отново да поема управлението — произнесе гласно тези думи. Изправи се, застана неподвижно и погледна през гората към поляната, където бяха телепортирани другите. Поколеба се и се заслуша в шума от паднали листа, който го предупреждаваше за приближаването на живо същество.

Малки животни, малко по-големи от земни домашни котки се ровеха в листата, като търсеха насекоми, поглъщаха ги, а после припкаха на друго място. Кърк ги наблюдаваше с любопитство и ги последва. Въпреки че в лапите на всяко животно имаше поне по няколко насекоми, то изяждаше само част от тях и се придвижваше напред. Повечето животни щяха да изядат всичко, преди да си потърсят нова храна.

Тишината започна да обтяга нервите му. Не се чуваха никакви викове, нито ръмжене, нито силни спорове. Нито едно от създанията, които следеше, нямаше уши или пък видими гласни струни. Нито пък те бяха обезпокоени от присъствието му. Той се намръщи, излезе от гората и после спря. Нещо го притесни повече от тишината. Взря се в гората и разбра.

— Няма растеж. Няма шубраци в тази гора. В нея е така чисто, сякаш някакъв градинар периодично я почиства — накъдето и да погледнеше не виждаше никакви шубраци. Всяко едно растение беше перфектно оформено, нямаше и следа от болести. — Прилича на градина — промърмори Кърк, като продължи да върви.

Група хуманоиди го приближаваше. Той се замисли дали да се срещне лице в лице с тях или да побегне и да потърси укритие в голата гора. Но после реши, че ще го открият. Зачака нетърпеливо. Минаха покрай него, без дори да го погледнат.

— Почакайте! — извика той, объркан от липсата на реакция от тяхна страна. — Спрете! — те продължаваха спокойно. Всичките вървяха в перфектен синхрон. После Кърк се укори, че не си е спомнил, че те нямат слухови органи. Ако всички на този свят започнеха да крещят, пак нямаше да чуят. Започна да търси трикордера на Лоритсън. Скоро го намери и изключи предаването до „Ентърпрайс“. Не възнамеряваше да позволи на Лорелей да види това, което щеше да направи.