Адам Робъртс - Камъкът

Какво ли бяха почувствали те?

Всеки път, когато мисля за това, си представям различни групи или отделни индивиди. Точно сега, докато говоря на теб, скъпи камъко, аз си мисля за една група от трима души. Кожата им е обрасла с лека вълна, което (според мен) е широкоразпространена адаптация срещу природните стихии. Единият от тях свири на дълга свирка от бамбук. По този начин те контролират козите-кучета — рунтави рогати животни, които събират стадото от тромави и беззъби хищници. А пък онзи там, високият пълен мъж, свири на бамбуковата си флейта мелодия, която сам е композирал. Козите-кучета издават пронизителни звуци, тичат наоколо и мушкат с глави изоставащите лъвове по бутовете, за да ги вкарат в стадото. Сега разшири малко полезрението си и ще можеш да видиш всичките четири хиляди хектара зелено поле с разлюлени треви. Тук горе, на върха на този хълм, едно кухо дърво — вид бамбук — е израсло на височина двадесет метра и диаметърът му е два метра. То е увенчано с корона от сметаненоцветни перести листа, а вътре е приспособено като място за живеене.

От върха можеш да обходиш с поглед целия пейзаж наоколо: плавните извивки на хълмовете, изящни като контурите на човешко тяло, зеленото на полята, синьото на небето. Самотния облак на зенита. Ето това е.

И не е имало никакво предупреждение — нито се е чуло някакво свистене във въздуха, нито е било видяно нещо. Огромният вятър е дошъл отникъде. Цък — като електрическо копче — един камък като теб, скъпи мой, колабира в математическа точка и целият въздух на света започва да се носи панически, да се раздира и устремява нагоре и надалеч. Тримата овчари нямат време да осъзнаят какво става. Те вече се носят във въздуха, всмукани заедно с изчезващата атмосфера. Но побеснелият въздух се носи напред-назад с пълна скорост, принуден от безусловната сила на гравитацията да се устреми нагоре и да се натика в една точка, не по-голяма от точица. Не по-голяма от точица и всъщност, ако трябва да кажем истината, безкрайно по-малка. Така че овчарят има само една мисъл, дори не мисъл, а фрагмент от мисъл, тъй като дори за нея няма време и тя е: „Къде ми е флейтата?“ — понеже вятърът я изскубва и я прави на пух и прах. Той прави същото и с човешкото същество, и за част от секундата го превръща в червена смес, от която не остава нищо. Всяка клетка от него е отнесена надалеч и нагоре от вятъра, който бележи края на света.

Да вземем някой друг: някой в избата на градската къща. Тя е долу, понеже долу има нещо, което й трябва — да речем бутилка ембър. Тя извръща власатата си глава, чувайки чудовищния шум на вятъра. Започва да се препъва нагоре по стълбите, защото иска да разбере какво става. Но къщата над нея се срутва от вихъра и на пътя й се стоварват развалини, точно когато земетресението я прекатурва и запокитва надолу. Тя се приземява на главата си и си счупва врата, но това не е толкова страшно, понеже нейната дотТек незабавно се заема да я възкреси: тя изолира мозъка й от раната и възможно най-бързо съединява гръбначния мозък и костите на врата. Тя отваря очите си и вижда купчината отломки, препречили пътя й. Но не може да диша, защото няма какво да се диша. ДотТек прави всичко по силите си, но тя няма да живее дълго. Тя получава съзнание за около час. (дотТек знае възможностите си, тя е интелигентна, но не може да разреши по-големия проблем. Обаче жената може, така че тя й предоставя възможност да опита.) Но когато става очевидно, че и тя се проваля и че тялото й грохва, дотТек отново я поставя в кома. Именно в това състояние, петдесет или сто часа по-късно, тя умира.

Или някой друг: в този свят има четири или пет по-големи планински вериги, които са надупчени като решето с пещери и обиталища. Когато вятърът започва, в тях има много хора. Някои биват откъснати от самите входове и отворите на пещерите, а други мощното стремително изтичане на въздуха подхвърля като топки за тенис из коридорите. Някои успяват да затворят вратата и да уловят скъпоценния въздух в стаята. Какви късметлии! Но какво могат да направят след това? Зад вратата им светът е една вледенена пустиня, повърхността му сега е лишена от въздух като отдавна мъртвата луна. Хора ще дойдат, но никой не може да дойде навреме. В малкото пространство на стаята има шестима души и те ще изразходят въздуха. Когато сериозността на положението става очевидна, се взема единодушно решение: те изискват от техните дотТек да ги поставят в кома, за да запазят въздуха. И така всички лежат на пода и сто или двеста часа по-късно умират.