Адам Робъртс - Камъкът

Следователно в продължение на двадесет и една минути, тези шест точки на интензивна гравитация се въртяха безспирно около планетата Колар и траекторията им започна да се изкривява леко навътре. Но те съществуваха само толкова, колкото да загубят няколко десетки километри орбитална височина. Те отново се завъртяха половин орбита и после засмукаха, със сила, близка до безкрайност, обвивката от въздух около света. Започнаха да теглят атмосферата на Колар към себе си, към нищото. Засмукваха, докато всичкият въздух на онзи свят изчезна.

ДотТек е удивително средство, то може да запази живота при много обстоятелства. Може да запази живота дори в отсъствието на кислород за определено време. Но тя не може да прави това вечно. Човек има нужда от въздух, за да живее. Повечето от населението на света вероятно беше запратено в небето и унищожено от безпрецедентните, апокалиптични, поставящи края на света ветрове, причинени от моите малки камъни. Тези хора умряха по-рано. Други — в къщи или под земята — умряха по-късно, запазени в състояние на кома от дотТек толкова дълго, колкото беше в състояние да го направи.

Всички умряха. Което беше точно онова, което бях нает да сторя. Скъпи камъко, аз го направих.

Скъпи камъко,

Докато летях към кораба на Агифо-3-акка, аз не мислех за онова, което бях сторил. В особения транс на свръхсветлинното пътуване аз изобщо не мислех кой знае колко. Всъщност не, не е вярно: мислех за начина, по който нещата се бяха подредили. Още откакто ме бяха извадили от звездата-затвор, аз непрестанно се бях чудил как щях да съумея да убия шестдесет милиона защитени от дотТек човешки същества. Всичките начини, за които се сещах, бяха недоизкусурени, невъзможни и безполезни. Тогава, насочван от моето ИИ, аз бях открил начин, който използваше резултатите от едно изследване на Просеката, продължило цял човешки живот. С полусънно и замъглено съзнание аз си мислех, че по някакво странно съвпадение корабът, който ми помогна след бягството от затвора и който ме чакаше, когато пристигнах в този район на пространството, също така участваше в едно продължило цял живот изследване на Просеката. Ето за какви неща си мислех аз.

Също така си мислех — с известно удовлетворение, — че ако обещанията на моето ИИ означаваха нещо, аз щях да получа отговорите, които желаех. Бях платил достатъчно тежка цена за това знание. По-точно хората от Колар, шестдесетте милиона души от Колар, бяха платили тежка цена. Мислех че най-малкото бях заслужил отговора.

Какво ли бяха почувствали те? Понякога съм се чудил за това, след като пристигнах тук с теб, скъпи камъко. Виждаш ли ей този белег? На това място разкъсах кожата си и си строших реброто — над сърцето. Ето виж, използвах теб като оръжие и си нанесох удар. Но само нараних гърдите и ръката си. Дори без дотТек е трудно да нараниш себе си. Разбираш ли, когато болката премине над определено ниво, желанието напуска ръката. Сега там има само белег.

Естествено хората тук (здравей, докторке!) ми предоставиха информация за Колар. Това беше в началото и аз не се запознах с нея, понеже смятах, че ще ме разстрои. Бях прав, естествено, тя наистина ме разстрои. Но след известно време отегчението ме завладя. Аз прочетох информацията и открих много неща за Колар. Това беше един предимно пасторален свят, скъпи камъко, отдаден на отглеждането на стотина вида тревисти и бамбукови растения. Жителите му бяха пасторални романтици и повечето спяха навън под звездите. И защо не? Климатът беше умерен, оста и ъгълът на въртене на планетата бяха нагласени така, че да намалят суровостта на зимата, а населението се беше подсилило с някои дотТек адаптации, за да не усеща студа. Те отглеждаха стада от лъвове и тигри, модифицирани зверове от митичното минало, чиито смъртоносни зъби и нараняващи нокти бяха премахнати. Коларианите имаха огромни стада от тези покорни и объркани зверове. Самите овчари пееха и пишеха стихове. Един благ народ. Разбира се, имаше и градове, понеже градовете са естествени за човешкия вид. Но в техните градове растеше трева, на всеки покрив пасеше животно, а повечето сгради бяха направени от бамбук. Една крехка матрица. Това ли беше причината, поради която светът беше избран за мишена? Колкото и жилави да бяха хората, инфрастуктурата беше много крехка. Макар че имаше също и много каменни къщи, много пещери, прокопани в планините, както и всичкото разнообразие и пъстрота на човешкото съществуване.