Хосе Сомоса - Зигзаг

Лопера не обърна внимание на ироничната й забележка.

— Не, чисто и просто не понася да губи. — Спря колата. — Това ли е твоята врата?

— Да, благодаря. Слушай, защо ми каза да внимавам? Какво може да ми направи?

Той не я гледаше. Седеше втренчил поглед напред, като че ли караше.

— Нищо. Само исках да кажа, че… остана много изненадан от това, че си първа.

— Защото съм момиче ли? — попита тя с леден гняв. — Затова ли?

Виктор изглеждаше засрамен.

Може би. Не е свикнал да… е, добре — да бъде втори. Елиса прехапа езика си, за да не отвърне. Аз също, изрече наум. — Но ти не се притеснявай — продължи той, сякаш искайки да я окуражи или пък да смени темата. — Сигурен съм, че Бланес ще съумее да те оцени… Прекалено добър е, за да не цени добрите.

Тези думи смекчиха донякъде гнева й и тя прости на Лопера. Докато влизаше в сградата си помисли, че е била малко груба с него и се обърна, за да се сбогуват, ала Лопера вече си беше тръгнал. Остана неподвижна още за миг, вглъбена в мислите си.

Сцената й беше припомнила случилото се предната вечер с Хавиер Малдонадо. Почти като по рефлекс огледа улицата, но не видя никого да я шпионира. Както и никого с прошарени коси и мустаци. Алберт Айнщайн, естествено, Айнщайн е дядо на Валенте и снощи ме шпионираше.

Усмихна се и се запъти към асансьора. Реши, че е било случайно. Случайностите съществуваха — математиката дори им отреждаше вероятностите. Двама мъже с известна физическа прилика помежду си я гледат в една и съща вечер. Защо не? Само някакъв параноик би блъскал главата си над подобно нещо.

Докато се качваше с асансьора, си припомни странното предупреждение на Виктор Лопера.

„Внимавай с Рик.“

Какъв абсурд. Та Валенте изобщо не й обръщаше внимание. През днешния първи учебен ден не я беше погледнал нито веднъж.

Срещата бе в събота следобед в неизвестно за нея кафене близо до улица „Аточа“. „Ще ти хареса“, беше я уверил Малдонадо.

И не грешеше. Кафенето беше спокойно, с боядисани в тъмен цвят стени; приличаше донякъде на театър поради една червена завеса при бара. Тя беше очарована.

Малдонадо я чакаше, седнал на една от малкото заети маси. Елиса не можеше да отрече, че много се радва да го види след изминалата тъжна седмица.

— Вчера няколко пъти ти се обаждах у вас, някой вдигаше и после прекъсваше — каза й Малдонадо.

— Имаше повреда в линията. Вече я поправиха.

От телефонната компания им бяха казали, че става дума за „авария в системата“, но според Елиса този, който действително преживя „авария в системата“ беше майка й, която направо побесня и с премерен тон, малко по-силен от обичайния, заплаши да ги даде под съд за нанесени вреди и щети („Имам високопоставени клиенти, които са свикнали да ме търсят вкъщи, нямате си представа…“). Увериха я, че сутринта в събота ще пратят техници, за да прегледат линията и да отстранят повредата и го сториха. Едва тогава Марта Моранде се успокои.

Поръча си кока-кола light и се загледа, забавлявайки се, в Малдонадо, който взе да вади листове хартия от раницата си.

— Пак ли въпросчета? — пошегува се тя.

— Да. Ти не искаш ли?

Тя побърза да отвърне, че напротив, понеже долови неговата сериозност.

— Знам, че е досадно — извини се той, — но такъв ми е занаятът, какво да се прави, и съм ти страшно благодарен, че ми помагаш, малката. Добрата журналистика се нрави с търпеливо събирана информация — добави с тон на засегнато достойнство, който я изненада.

— Разбира се, извинявай…

Сгафих , си каза, но почти стеснителната усмивка на Малдонадо успя да разсее угризенията й.

— Не, ти извинявай. Изнервен съм, защото курсът приключва и трябва да предам репортажа възможно най-скоро.

— Хайде тогава. Да не губим повече време. Питай каквото искаш. Аз съм на твое разположение.

При все това в началото напрежението продължи. Той я питаше механично за свободното й време, а тя отговаряше сковано, като на устен изпит. Елиса разбра, че и двамата са объркани, тъй като този път беше съвсем различно от вечерта на тържеството. В този момент Малдонадо се поинтересува от спортовете, с които тя се занимаваше, и нещата се промениха. Елиса отговори, че практикува всичко, което можеше, и това беше самата истина: вдигане на тежести, плуване, аеробика… Малдонадо я загледа.

— Сега си обяснявам откъде вадиш тая фигура.

— Какво й е на фигурата ми? — усмихна се тя.

— Ами перфектна е за физичка.

— Какъв лош и банален комплимент.